Писмо от един „чехлю“: „Аз съм партньор, не гост, който само яде и спи“

Мъжете, които обичат и уважават своите съпруги, обикновено са наричани от другите мъже – „чехлювци“. Много от тях се срамуват от тази титла, но не би трябвало.
Не сте забравили за Лайл, нали? Онова прекрасно малко момченце, което има само майка и сестричка, но е перфектен кавалер и първа отмяна. Ако се чудите как би изглеждало бъдещето му, може да прочетете посланието на един млад съпруг.
Не знаем историята му, нито каква майка го е отгледала, но доста от познатите ви мъже (дори и приятелите му) ще го нарекат „чехлю”: „Един приятел дойде ми дойде на гости, седяхме и си говорехме за живота.
Казах му: „Отивам набързо да измия съдовете, малко останаха, бързо ще се върна“
Погледна ме сякаш съм му казал, че ще конструирам космически кораб.
Каза ми с възхищение, но малко смаян:
„Добре е, че помагаш на жена си, аз когато го направя, моята не цени. Една седмица чистих пода и не получих и едно „благодаря”. “
Седнах да му обясня, че аз не й помагам:
„Жена ми не се нуждае от помощ, нуждае се от партньор.
Аз съм партньор у дома, защото всички задачи са разделени. В никакъв случай не става дума за помощ.
Чистя, защото и аз живея тук.
Готвя, защото и аз да ям.
Мия съдовете след хранене, защото съм ги използвал.
Не й помагам за децата, а ги гледам, защото това са и мои деца и ролята ми е да бъда баща.
Сгъвам и гладя дрехи, защото това е и моето пране.
Аз не помагам в домакинството, аз съм част от него. “
Що се отнася до оценяването и уважението, го попитах дали някога му е минало наум да каже на съпругата си, след всичко чистене, пране, гладене, готвене, смяна на спално бельо, нещо от типа: „Скъпа, ти си фантастична!“
Разбира се, отговорът беше е отрицателен.
„Струва ти се абсурдно да кажеш нещо такова? Изглежда ти странно? И когато ти, веднъж на 100 години си избърсал пода, си очаквал минимална награда –благодарност?
Защо? Помислил си, че си страхотен?
Може би за теб всичко е нейно задължение? Може би, защото си свикнал, че друг трябва да го прави, и не е нужно с мръднеш пръста?
Затова, цени, както бих искал и теб да те ценят – по същия начин и със същия ентусиазъм.
Подайте си ръка и се дръжте като истински партньори, а не се дръж като гост, който е дошъл само да яде, да спи и да почива … „

Източник: woman-onthe-top.net

Когато някой те обижда - това е негова болка, а не твоя

Когато някой те обижда и унижава, когато някой ти дава съвети, които не си търсил, когато някой те счита за виновен за своята болка, когато не те слушат, а безкрайно говорят само за себе си, когато те сравняват с други хора и те игнорират, осъждат или се присмиват над твоите мисли и чувства. Спри. Вдишай дълбоко. Знай, че това е тяхна болка, а не твоя. Знай, че те познават не теб, а своите илюзии. Възможно е да им е трудно да обичат себе си. Възможно е да търсят потвърждение на своите ценности извън себе си. Възможно е да са разделени от своето дишане, тяло, жизненост... и от своето истинско призвание. Възможно е те да живеят в двойнствения свят на добро и лошо, правилно и неправилно, успехи и неуспехи. Възможно е те да са забравили за простата радост на битието. Възможно е ти да разбираш това. Възможно е вече да си бил там, където са те сега. Не се опитвай да ги променяш. Те не могат да се променят. Не се опитвай да ги поправиш. Те не искат да бъдат поправени. Колкото повече оказваш натиск, толкова повече се отдалечават от теб. Не се заплитай в мрежите на техните скърби. Бъди ясен, даже състрадателен без натиск върху когото и да е. Това е нормално, че са разстроени. Действително е така. Дай им свободата да бъдат разстроени. Нормално е, че са разочаровани от теб. Нека бъдат разочаровани. Нормално е да те осъждат. Остави ги да бъдат свободни да го правят. Бъди свободен в изразяването на своите собствени мисли и чувства. Позволи си да тъжиш, да се ядосваш, да се съмняваш, да бъдеш виновен. Нека всички тези ценни енергии да преминават през теб. Те няма да те засегнат, когато им позволиш да се движат свободно. Да, в това пътешествие ти ще срещнеш пазители на различни врати. Така или иначе продължавай своя път и позволи на другите да вървят по техния. Не ти е нужно да обясняваш или да го защитаваш. Бъди себе си в тези трудни времена. Не се бори с тъмнината - каквото и да е станало, тя няма никаква власт. Просто включи своята светлина!

 Джеф Фостър
 Източник: drugitenovini.com

Българската действителност

Покъртително! Виждали ли сте как чужденец, който не е стъпвал в България, плаче за нея без глас?
Обещах да ви разкажа…
Това не е страшна приказка. Това е истинска история.
Виждали ли сте как чужденец, който никога не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене?
Аз видях. Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с много обич. Този път направих едно друго представяне – съпоставка между България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим.
Представих България чрез седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни държави – Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико.
Първо им показах алчността. Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, за да ги погали и съхрани морето. Залези от земния рай, полюшващи се на вълните последни слънчеви лъчи, неизречени думи, тиха китара и миди, изпечени на ламарина.
После снимките се смениха и хората видяха разрушените дюни, гъсто построени хотели по плажовете, дувари до небето и едно измъчено и уморено от агресията море, което се опитваше да събере лъчите на заника, но не му достигаше пространство, за да протегне вълните си…
След това им показах гнева. Снимките на български села, с подредени и чисти дворове, с кипящ живот, с училища, пълни с деца, стада по тучни пасища, извори с жива вода, занаятчии и земеделци, пълни шепи с лято, плодове и мед, се смениха с картини на обезлюдени села, порутени къщи, изоставени градини, буренясали ниви, старци, останали сам-сами на прага на последната оцеляла къща, ромски гета, цели улици, превърнати в сметища, детски площадки, обрасли с тръни, затлачени от боклуци речни корита, изсечени гори, пребити на улицата, пред очите на деца, животни… Разказах им, че гневът срещу разрухата и беззаконието е прогонил хората от България. Гневът е грях. Простено ли е да избягаш.., не съм съдник, а само свидетел.
След това им показах леността, чревоугодието и надменността. Не ми беше трудно.
Първо им показах дядо Добри и им разказах за това какво прави всеки ден, въпреки многото си лета. После достатъчно бе да покажа парламента и лицата на депутатите, дремещи по време на заседание. Много лица – подпухнали, бездуховни, оядени, гримирани, за да не си личи отегчението, лапащи на депутатски трапези и банкети, къщи като дворци на кметове и управници. После им разказах за Ботев, Левски, Раковски, за хъшовете, за Паисий. Показах потретите им, закачени в кабинети, зад лицата на онези, подпухналите. Гротеска.
След това им показах завистта. Разказах им вица за казана с българи в ада, който, единствен по рода си казан, няма нужда да бъде охраняван, защото, ако някой се опита да изпълзи, другите го дърпат обратно надолу.
Накрая им показах похотта. Проститутки по магистралите, трафика на млади българки за бели робини, майки, търгуващи с децата си, докато те са още в утробата им, ромки, които раждат на 11 и 12 години, а след това разчитат на държавата да ги издържа, но продължават да се плодят.
Когато екранът изгасна, никой не проговори. В стаята беше се настанила мъртва тишина. Тогава видях, че жената от Лихтенщайн плаче, а сълзите й капят в чинийката.
Единствено италианецът, с пресипнал от покруса глас, попита: „Но защо, защо направихте това..?“
Нямах отговор. Не, имах. Но нямаше да повярват… Успях да кажа само няколко думи на Екзюпери: „Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки“.

Лидия Делирадева, Фейсбук
Източник: bradva.bg