Случаят с Роджър и неговите родители от книгата на д-р Морган Скот Пек - "Хора на Лъжата

През един определен период от кариерата си има административен пост към правителството, който за известно време ме откъсна от постоянната ми работа като терапевт. Често клиентите ми бяха на високопоставени политици. Преди тях бе господин Р., богат адвокат, временно напуснал фирмата си, за да работи като съветник към едно голямо министерство. Беше през юни. Господин Р. дойде да се посъветва с мен за сина си Роджър, който беше навършил 15 години предния месец. Макар че Роджър се учеше добре в едно от държавните училища в предградията, в девети клас оценките му бяха започнали да спадат бавно, но неизменно. В края на годината училищният наставник им казал, че Роджър ще премине в десети клас, но ги посъветвал да говорят с психиатър, за да установят причините за влошаващите се резултати на момчето.

Според обичайната си практика, първо се срещнах с Роджър, идентифицираният пациент. Носеше вратовръзка и добре ушити дрехи, но въпреки това имаше върлинестия непохватен вид, характерен за късния пубертет. Беше мълчалив и погледът му бе прикован в пода. Не си чоплеше ръцете и не ми се стори депресиран. Но погледът му беше безжизнен. Роджър определено не беше щастливо дете.

 Отначало от разговора ми с Роджър нищо не излизаше. Той не знаеше защо оценките му са толкова ниски. Не съзнаваше, че е в депресия. Според него всичко в живота му беше "нормално". Накрая реших да опитам с една игра, която обикновено прилагат при по-малки деца. Взех от бюрото си една богато украсена вазичка.

-  Представи си, че това е вълшебна бутилка - казах му аз. Ако я  потъркаш, ще се появи един дух, който ще изпълни три твои желания, каквито и да са те. Всичко на този свят. Какво ще му поискаш?

- Стереоуредба, предполагам.

- Добре - отзовах се аз. Това беше умно желание. Имаш още 2. Помисли за нещо голямо. И да изглежда неизпълнимо, няма значение. Не забравяй, че духът може всичко. За това искай онова, което желаеш най-силно.

- Какво ще кажете за мотоциклет? - попита Роджър без въодушевление, но малко по-малко адаптично, отколкото до този момент. Играта като че ли му харесваше, поне повече от всичко друго до момента.

- Чудесно - казах аз. Страхотен избор. Но ти остава само едно желание, така че мисли мащабно. Пожелай си нещо наистина важно.

- Ами... Искам да отида в интернат.

 Аз се вторачих в него. Това ме свари неподготвен. Изведнъж нещата се бяха прехвърлени в много лична реална плоскост. Стиснах палци наум.

- Много интересен избор - отбелязах. Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за това?

- Няма нищо за разказване. - смотолеви Роджър.

- Сигурно искаш да заминеш да учиш в друго училище, защото сегашното не ти харесва? - предположих аз.

- Училището ми е добро. - отвърна Роджър.

 Направих още един опит.

- Тогава може би искаш да се откъснеш от дома? Може би нещо у дома те притеснява?

- У дома е добре - каза Роджър, но в гласа му се прокрадна следа от уплаха.

- Казвал ли си на родителите си, че искаш да отидеш в интернат?

- Миналата есен. - гласът му се беше снижил до шепот.

- Сигурно ти е била нужна доста смелост. Те какво казаха?

- Казаха "не".

- Така ли? Защо?

- Не знам.

- Как се почувства, когато ти отказаха? - заинтересувах се аз.

- Нормално. - отвърна Роджър.

 Разбрах, че за един сеанс не можем да постигнем повече. Щеше да е необходимо много време, за да се изгради у Роджър  достатъчно доверие към терапевта и момчето да се разкрие истински пред него. Казах му, че ще поговоря с родителите му и след това отново ще го видя за малко.

 Господин и госпожа Р. бяха хубава двойка, около 40-годишни, с изразителен маниер на говорене, безупречно облечени, очевидно принадлежащи към висшата класа.

- Толкова е любезно от ваша страна да ни приемете, докторе! - казва госпожа Р. смъквайки с елегантен жест ръкавиците си. Имате великолепна репутация. Сигурно сте много зает.

 Попитах ги как възприемат проблема на Роджър.

- Ами, нали затова дойдохме при вас, докторе. - каза госпожа Р. с вежлива усмивка. Не знаем как да го приемаме. Ако знаехме причината, щяхме да сме направили необходимото и нямаше да се налага да се консултираме с вас.

 Запознаха ме с обстановката бързо, с лекота, словоохотливо, като гладко си прехвърляха топката. Роджър прекарал чудесна почивка в тенис лагер точно, преди началото на учебната година. Нищо в семейството не се било променило. Винаги бил нормално дете. Нормална бременност, нормално раждане, никакви проблеми с храненето като бебе, нормално привикване към чистотата, нормални отношения с връстниците. Почти никакво напрежение в дома. Те, те двамата, имали щастлив брак. Естествено, случвало се от време на време да спорят, но никога пред децата. Роджър имал 10-годишна сестра, която се справяла добре в училище. Случвало се да се сдърпат, разбира се, но не повече от нормалното. Естествено, те разбирали, че на Роджър му е трудно в ролята на по-голям, но това не обяснява нещата, нали? Не, влошаването на успеха му си било истинска загадка.

Беше удоволствие да разговарям с такива интелигентни и изискани хора, които отговаряха на въпросите ми още преди да съм ги задал. Въпреки това изпитвах някакво смътно безпокойство.

- Макар че не знаете какво измъчва Роджър - казах аз, - сигурно сте мислили за някакво възможно обяснение.

- Разбира се, чудехме се дали това училище не е неподходящо за него. - отвърна госпожа Р. Но понеже винаги досега се е справял добре, не съм убедена, че е така. Но в края на краищата, децата се променят, нали? Може би то вече не е това, което му е нужно.

- Да - добави господин Р. - Мислехме да го запишем в едно енорийско католическо училище наблизо. Намираше на две крачки по нашата улица и никак не е скъпо.

- Вие католици ли сте?  Поинтересувах се аз.

- Не, принадлежим към епископалната църква. - отговори господин Р. - Но си мислехме, че на Роджър може да му се отрази добре дисциплината в едно енорийско училище.

- Кажете ми - започнах аз, - замисляли ли сте се над възможността да изпратите Роджър в интернат?

- Не. - отвърна господин Р. Разбира се, бихме го направили, ако го препоръчате, докторе. Но това е скъпо решение, нали? Таксите на тези училища са чудовищни в днешно време.

 Настъпи кратко мълчание.

- Роджър ми каза, че миналата есен е помолил да отиде в интернат. - казах аз.

 Така ли? - За миг господин Р. ми се стори озадачен.

- Нали си спомняш, скъпи. - намеси умело госпожа Р.  Тогава сериозно се замислихме над това.

- Разбира се. Точно така. - съгласи се той. Когато го питахте дали сме обмисляли такава възможност, докторе, мислех, че имате предвид в последно време, откакто възникна този проблем с успеха на Роджър. Някога го обмислях ме доста внимателно.

- Както разбирам, решението е било отрицателно? - Госпожа Р. пое топката.

- Сигурно имаме предразсъдъци по този въпрос, но и двамата със съпруга ми смятаме, че децата не бива да напускат рано дома си. Според мен толкова много от тях отиват в интернат просто защото родителите им не ги искат. Смятам, че най-доброто за едно дете и да живее в добър, стабилен дом, нали, докторе?

- Но може би сега трябва отново да обмислим този вариант, скъпа, ако докторът смята, че той е целесъобразен. - Вметна господин Р.  Как мислите, докторе? Смятате ли че проблемът на Роджър ще се разреши, ако го изпратим в интернат?

 Аз бях разкъсван от противоречиви чувства. Усещах нещо коренно нередно в господин и госпожа Р. Но то беше много трудно доловимо. Как е възможно да забравят, че синът им е помолил да го изпратят в интернат? После обаче казаха, че си спомнят. Обзе ме подозрение, че лъжат, че прикриват нещо. Но не можех да бъда сигурен. И какво от това? Трябваше ли да правя голям въпрос от някаква дребна лъжа? Представи си как в този дом има нещо толкова лошо, че Роджър отчаяно се нуждае да избяга от него и затова иска да отиде в интернат. Но това беше само в моето въображение. Роджър не ми каза за нищо нередно у дома. Господин и госпожа Р. външно изглеждаха високоинтелигентни, загрижени и отговорни родители. Интуицията ми подсказваше, че интернатът би било най-здравословното място за Роджър. Но нямах никакви доказателства. Как да се обоснова пред родителите му, още повече, че те изглеждаха така загрижени за разноските въпреки богатството си? И защо ли бяха толкова загрижени за разноските? Несъмнено нямаше начин да им обещая, че оценките на Роджър ще се подобрят или че ще се чувства по-щастлив далеч от вкъщи. Ако пък започнех да увъртам, дали това нямаше да навреди на Роджър?

Искаше ми се да съм другаде в този момент.

- E? - попита господин Р. в очакване на моя отговор.

- Първо - казах аз, смятам че Роджър е в депресия. Не знам по каква причина. 15-годишните обикновено не са в състояние да обяснят защо са в депресия и най-често разкриването на причините отнема много време и труд. Но влошаването на успеха е симптом за депресията, а депресията е знак, че нещо не е наред. Нужна е някаква промяна. Това няма да отмине от само себе си. Не е нещо, което той може да надрастне. Мисля, че проблемът ще се влошава, докато не се намери правилното решение. До тук има ли въпроси?

 Нямаше.

- Освен това според мен е много вероятно изпращането на Роджър в интернет да се окаже правилното решение - или едно от възможните правилни решения - продължих аз. Но за момента няма начин да бъда сигурен в това. Мога да се опра само на собственото му желание. Но то означава много. Опитът ми показва, че на тази възраст децата не изказват подобни искания лекомислено. Още повече, че макар да не могат да обяснят причините, често инстинктивно усещат какво е добро за тях. Шест месеца след като за първи път е говорил за това с вас, Роджър за все още иска да отидем в интернат и според мен трябва да гледате на това му желание много сериозно и с уважение. До този момент има ли въпроси? Нещо, което да не разбирате?

 Отвърнаха ми че разбират.

- Ако трябваше да вземете решение в този момент - завърших аз,- бих ви казал да се съгласите и да го изпратите в интернат. Но не смятам, че е необходимо да решавате незабавно. Според мен вероятно има време нещата да се разгледат по-задълбочено. Както ви казах по телефона първия път, когато ми се обадихте, аз се занимавам само с кратки консултации и затова няма да мога да ви помогна повече. Освен това, не съм и най-подходящият човек за целта. Когато работим с младежи в пубертетна възраст, които не могат да тълкуват чувствата си, едно от най-добрите средства са психологическите тестове. Бих желал да ви изпратя с Роджър при доктор Маршал Левенсън. Той е психолог, който не само се занимава с тестове, но и специалист в оценката и терапията в юношеската възраст.

- Левенсън? - заинтересува се  господин Р. Това не е ли еврейско име?

 Погледнах го изненадан.

- Не знам. Сигурно. Вероятно половината от хората в нашия бранш са евреи. Защо?

- Просто така - отвърна господин Р. - Не че имам някакви предразсъдъци. Просто любопитство.

- Казвате, че този човек е психолог? - попитах госпожа Р. Каква репутация има? Не съм сигурна, че бих поверила Роджър на някой, който не е психиатър.

- Репутацията на доктор Левенсън безупречна - казах аз. Той заслужава толкова доверие, колкото и всеки психиатър.

Ако желаете, с удоволствие ще ви препоръчам психиатър. Но честно казано, не познавам специалист, чието мнение в тази област да уважавам повече. Освен това, за всеки психиатър вероятно така или иначе ще насочи Роджър за тестове към психолог, защото само те ги правят. И накрая - добавих, поглеждайки към господин Р., - таксите на психолозите са малко по-ниски от тези на психиатрите.

- Парите нямат значение, когато става въпрос за някое от децата ни - отвърна господин Р.

- О, сигурна съм, че доктор Левенсън е подходящ - каза госпожа Р. и започна да си слага ръкавиците.

 Записах името и телефона на Маршал Левенсън на бланка за рецепта и я продадох на господин Р.

- Ако нямате повече въпроси, бих искал сега да се видя с Роджър.

- С Роджър? - господин Р. беше обезпокоен. Защо искате да се видите отново с Роджър?

- Казах му, че след като говоря с вас, ще се видим отново - обясних аз. Винаги правя така с пациентите в бг нощеска възраст. Така мога да им кажа какъв съвет съм дал.

 Госпожа Р. се изправи.

- Страхувам се, че трябва да тръгваме. Не очаквахме, че ще продължи толкова дълго. Бяхте много любезен, докторе, да ми отделите толкова много от времето си.

И тя ми подаде облечената си в ръкавица ръка.  Аз я стиснах, но я погледна в очите и казах:

- Трябва да се видя със сина ви. Няма да отнеме повече от няколко минути.

 Господин Р. нямаше вид да бърза. Все още без да става, той каза:

- Не разбирам защо трябва отново да се срещате с Роджър. Него какво го засягат вашите препоръки? В края на краищата, решението е наше, нали? Той е само едно дете.

- В крайна сметка решението е ваше - признах аз. Вие сте родителите и вие плащате сметките. Но става дума за неговия живот. Него най-много го засяга това, което става тук. Ще му кажа, че моята препоръка да отиде в интернат и/или да се обърнете към доктор Левенсън не е нищо повече от препоръка и че вие сте тези, които трябва да решат. Всъщност, ще му кажа, че вие го познавате по-добре и  по-добре от мен знаете какво ще е най-добро за него. Прекарали сте с него 15 години, а аз - по-малко от час. Но той има право да знае какво се случва с него и ако приемем, че наистина го заведете при доктор Левенсън, справедливо е да му обясня какво да очаква. Обратното би било жестоко, не мислите ли?

 Госпожа Р. погледна съпруга си.

- Нека докторът направи каквото смята за добре, скъпи. Ще закъснеем още повече за срещата, ако седим и разискване философски въпроси.

       Така успях отново да поговоря с Роджър и му обясних същността на дадени от мен съвет. Обясних му също, че ако се срещне с доктор Левенсън, вероятно ще трябва да направи няколко психологически теста. Казах му да не се плаши от тях. Обясних му, че почти всички ги намират забавни. Роджър каза, че "всичко ще бъде наред". Нямаше въпроси. Накрая инстинктивно направих нещо малко необичайно. Подадох му визитната си картичка и му казах, че може да ми се обади, ако има нужда. Той имаше портфейл и прибра внимателно картичката в него.

      Същата вечер се обадих на Маршал Левенсън да го уведомя, че съм препоръчал на Роджър и родителите му да се обърнат към него. Казах му, че не съм убеден, че ще последват съвета ми.

         Месец по късно се видях с Маршал на едно събрание и го попитах за този случай. Той ми каза, че родителите въобще не са се свързвали с него. Не бях особено изненадан. Предположих, че повече никога няма да чуя нищо за Роджър.

 И сгреших.

 Беше края на януари, 7 месеца по-късно. Господин Р. ми се обади за втора консултация.

- Този път Роджър наистина е закъсал - каза ми той. Момчето се е забъркало в сериозна каша.

 Каза ми, че директорката на училището ми е изпратила писмо за "инцидента" и че ще го получа до няколко дни. Уговорихме среща за следващата седмица.

 Писмото пристигна на другия ден със следобедната поща. Беше от сестра Мери Роуз, директор на гимназия "Св. Тома Авкински" в предградието, където живееше семейството на Роджър.

         Драги доктор Пек,

Когато посъветвах господин и госпожа Р. да потърсят консултация с психиатър за сина си, те ми казаха, преди се лекували Роджър, и ме помолиха да ви изпратя това съобщение.

 Роджър дойде в нашето училище миналата есен. Преместиха го от местното държавно училище, където успехът му се беше влошил.  И тук постиженията му не са особено високи, за срока оценките му са само средни, но отлично се приспособи в социално отношение. И учениците, и преподавателите го обичат. Особено силно впечатление правят постиженията му в програмата ни за обществена дейност. В рамките на тази програма Роджър избра ли за часовете да работиш с бавноразвиващи се деца в района. Не само върши това с видим ентусиазъм, но и ръководителите му подчертаха в отчета си неговото необикновено съчувствие и ми се отдай на към децата. Всъщност, те дори му гласуваха средства да отиде в Ню Йорк по време на коледната ваканция на конференция по проблема за умствена изостаналост.

 Инцидентът, по повод на който ви пиша това писмо, се случи на 18 януари. Този следобед Роджър и един негов съученик влезли с взлом в стаята на отец Джером, един възрастен пенсиониран свещеник, който живее в училището, и откраднали часовник и някои лични вещи. Обикновено подобно нещо се наказва с изключване от училище и другото момче всъщност вече е изключено. Но този случай ни се струва крайно нехарактерен за Роджър. Затова въпреки не високия му преподавателския състав реши да остави Роджър в нашето училище, ако вие потвърдите, че така ще бъде най-добре за него. Очевидно е, харесва ми много това момче и ни се струва, че има какво да му дадем.

 Още нещо, което може да ви бъде полезно. По време на съвета някой от преподавателите на Роджър изсъхнаха, след завръщането си в училище след коледната ваканция Роджър инспектори от доста депресиран, още преди да се случи въпросният инцидент.

 Очаквам да ми се обадите съвет. Ако ви е необходима допълнителна информация, моля, не се колебайте да се свържете с мен.

 Искрено Ваша Мери Роуз

Директор

Когато семейството се появи на срещата, отново говорих първо с Роджър. Както и преди, той изглеждаше депресиран. Разликата беше в смътното усещане за неотстъпчивост в него. В маниерите му имаше и малко горчивина, и малко изкуствена смелост. Не знаеш защо е разбил стаята на свещеника.

- Разкажи ми за отец Джером - помолих го аз. Роджър като че ли беше малко изненадан.

- Няма нищо за разказване.

- Той симпатичен човек ли беше или неприятен? - настоях аз. Харесваш ли го, или не го харесваш?

- Сигурно не е лош - отвърна Роджър, сякаш никога преди не се е замислял върху това. Понякога ни канеше в стаята си на чай и сладкиши. Сигурно ми е бил симпатичен.

- Чудя се, защо ще крадеш от някой, който ти е симпатичен?

- Не знам защо го направих, казах ви.

- Може да се търси още някой и друг сладкиш? - предположих аз.

- Ъ? - Роджър изглеждаше объркан.

- Може би си търсил още малко нежност. Може би имаш нужда от цялата нежност, която успееш да получиш.

- Ами! - възрази твърдо Роджър. Просто си търсехме нищо за крадене.

Аз смених темата.

- Роджър, при миналата среща препоръчах да се обърнете към един психолог,  доктор Левенсън. Бяхте ли при него?

- Не.

- Защо?

- Не знам.

- Родителите ти говори ли с теб за това?

- Не.

- Какво мислиш за това? Не ти ли се струва странно, че аз ви дадох такъв съвет, а родителите ти въобще не са го споменали повече?

- Не знам.

- Миналият път говорихме за варианта да отидеш в интернат - казах аз. Затова говорихте ли с родителите ти?

- Не. Те само ми казаха, че отивам в "Св. Тома".

- Как се почувства от това?

- Нормално.

- Още ли искаш да отидеш в интернат, ако имаш такава възможност?

- Не. Искам да остана в "Св. Тома". Моля ви, доктор Пек, помогнете ми да остана в "Св. Тома".

 Бях изненадана и трогнат от спонтанния изблик на Роджър. Явно училището беше станало нещо важно за него.

- Защо искаш да останеш там? - попитах го.

 За миг Роджър изглеждаше объркан, после се замисли.

- Не знам - каза след малко. Те ме харесват. Там чувствам, че ме харесват.

- Мисля че е така, Роджър - отвърнах аз. Сестра Мери Роуз ми писа, че там те харесват и искат да останеш. И след като и ти искаш да останеш, сигурно това ще препоръчам и на нея, и на родителите ти. Между другото, сестра Мери Роуз казва, че вършиш много добра работа с бавноразвиващите се деца. Как мина пътуването до Ню Йорк?

 Роджър изглеждаше смутен.

- Какво пътуване?

- За конференцията за умствената изостаналост. Сестра Мери Роуз ми писа, че са ти осигурили средства да отидеш. Това ми изглежда голяма чест за едно момче, което още няма 16 години. Как мина конференцията?

- Аз не отидох.

- Не отиде ли? - повторих глупаво аз. Почувствах, че започва да ме обзема ужас. Интуитивно знаех какво ще последва. - Защо не отиде?

- Родителите ми не позволиха.

- И защо?

- Казаха, не си подреждам стаята в къщи.

- Ти как се почувства от това? - Роджър беше като вцепенен.

- Нормално.

 Позволих си нотка на възмущение в гласа.

- Нормално ли? Награждават ти с вълнуващо пътуване до Ню Йорк, което съвсем сам си заслужил, не ти позволяват да отидеш и ти ми разправяш, че това е нормално! Ама че глупости!

Роджър изглеждаше много нещастен.

- Стаята ми наистина не беше разтребена - каза той.

- Смяташ ли, че това наказание отговаря на провидението? Смяташ ли, че и да не си си оправил стаята, това е достатъчно сериозна причина да те лишат от едно толкова вълнуващо пътуване - пътуване, което си заслужил и от което можеш да научиш много?

- Не знам -Роджър просто седеше безмълвен срещу мен.

- Беше ли разочарован, разгневен?

- Не знам.

- Мислиш ли, че може да си бил много разочарован и много разгневен и това да има нещо общо с нахлуването в стаята на отец Джером?

- Не знам.

 Разбира се, че не знаеше. Откъде би могъл да знае? Той не осъзнаваше всичко това.

- Случва ли се  да се ядосваш на родителите си, Роджър? - попитах го аз меко.

- С тях всичко е наред - отвърна.

 Ако депресията на Роджър оставаше непроменена, същото се отнасяше и за учтивата невъзмутимост на родителите му.

- Извинете, че отново ви безпокоим, докторе - започна госпожа Р., докато ги въвеждах в кабинета след разговора си с Роджър. Тя седна и си свали ръкавиците.

- Нямам нищо против това място - усмихна се тя, - но, разбира се, толкова се надявахме заради Роджър, че подобно посещение няма да се наложи отново. Струва ми се, че сте получили писмо от директорката?

 Признах че е така.

- Съпругата ми и аз сме много разтревожени, че момчето е на път да стане най-обикновен престъпник - каза господин Р. Може би трябваше да се вслушаме в съвета ви и да го изпратим при лекаря, който препоръчахте. Как се казваше? Името му звучеше като на чужденец.

- Доктор Левенсън.

- Да. Както казах, може би трябваше да го изпратим при доктор Левенсън.

- Защо не го направихте?

 Очаквах старателно подготвен отговор. Следва като идваха отново при мен, сигурно са знаели, че въпросът не може да бъде избегнат. Всъщност, цени губеха време и го повдигнаха сами. Но бях любопитен какво ще ми отговорят.

- Ами, останахме с впечатлението, че всичко зависи от Роджър - отвърна господин Р. безгрижно. Спомням си, че казахте, че животът си е негов или нещо подобно. А после говорихте с него за това. След като той не прояви никакво въодушевление по въпроса, предположихме, че не иска да се среща с вашия доктор Левенсън, решихме, че е по-добре да не настояваме.

- И освен това се притеснявахме за самочувствието на Роджър - добави госпожа Р. И понеже вече си беше развалил успеха в училище, тревожехме се как срещата с психолога ще ми се отрази на увереността му. Самочувствието е важно нещо за младите хора, не мислите ли, докторе?... Но може и да сме сбъркали - добави тя с пленителна усмивчица.

 Хитър ход. Само с няколко думи вината за пренебрегнатата моя препоръка беше прехвърлена на върху мен и Роджър. Като че ли беше безсмислено да споря повече с тях по този въпрос.

- Имате ли представа защо Роджър се забъркал в тази история с кражбата? - попитах.

- Никаква, докторе - отвърна отново госпожа Р. Както ви казахме, съвсем сме объркани.

- Научих, че не сте позволили на Роджър да отиде в Ню Йорк на конференция по проблемите на забавеното умствено развитие по време на коледната ваканция - казах аз.

- О, затова ли е разстроен Роджър? - възкликна госпожа Р. Когато не му позволихме да замине, не изглеждаше разстроен.

- На Роджър му е много трудно да изрази гнева си - казах аз. До голяма степен в това се състои и проблемът му. Кажете ми, не помислихте ли, че ще се разстрои, ако не го пуснете?

- Откъде да знаем? Не можем да предвиждаме подобни неща - отвърна госпожа Р. малко агресивно. Нали знаете, ние не сме психолози. Просто направихме каквото смятахме за правилно.

 Представих си за миг как господин Р. участва в безкрайни съвещания по стратегически въпроси на държавното управление, където политиците разискват и правят точно такива предвиждания. И по този въпрос нямаше смисъл да споря.

- Защо решихте, че е правилно да не пуснете Роджър да замине за Ню Йорк? - попитах аз.

- Защото не искаше да си почисти стаята - отвърна госпожа Р. Безброй пъти му повторихме да я поддържа чиста, но той просто не желае да го направи. Затова му казахме, че не става за посланик в чужда държава човек, който не може да поддържа порядъка в собствения си дом.

- Не съм много сигурен какво общо има посланикът в чужда държава с едно пътуване до Ню Йорк в края на седмицата -  ядосах се аз. И освен това смятам, че очакванията ви в това отношение са нереалистични. Съвсем малко 15-годишни момчета поддържат стаите си подредени. Всъщност, доста бих се разтревожил, ако го правеха. Това не ми прилича на уважителна причина да не пуснете един младеж на вълнуващо пътуване, което ще го обогати и което е заслужил със собствени усилия в една достойна за уважение дейност.

- А, по този повод имам няколко въпроса, докторе  каза кротко, дори мило госпожа Р. Никак не съм убедена, че за Роджър е подходящо да се занимава с тези бавноразвиващи се деца. В края на краищата, някои от тях са душевноболни.

 Почувствах се безпомощен.

- Много е приятно да си бъбрим така - заяви тежко господин Р., - но трябва да приключваме. Нещо трябва да се направи, или това момче ще се превърне в обикновен престъпник. През лятото говорихме  затова да го изпратим в интернат. Все още ли бихте препоръчали да постъпим така, докторе?

- Не - отвърнах аз. Тогава през юни аз се чувствах достатъчно несигурен, за да ви посъветвам да се срещнете с доктор Левенсън, преди да вземете окончателното решение. Не бих изключил напълно варианта с интерната, но сега съм още по-несигурен в уместността му. Роджър харесва новото си училище. Чувства, че там се грижат за него и мисля, че ако внезапно бъде преместен оттам, това ще го травмира силно. Не виждам причина за никакви прибързани действия и отново бих ви препоръчал да заведете Роджър при доктор Левенсън.

- Значи се връщаме обратно изходно положение - възкликна господин Р., явно ядосан. Нямате ли никакви по-конкретни препоръки, докторе?

- Да, действително имам още една препоръка - казах аз.

- Каква?

- Най-настойчиво ви съветвам вие, двамата, да се подложите на лечение. Смятам , че Роджър има голяма нужда от помощ. Мисля, че и вие, двамата, имате.

 За миг настана мъртва тишина. После господин Р. пусна една лека, развеселена усмивчица.

- Много интересно, докторе - рече спокойно. Много ми е интересно защо смятате, че се нуждаем от лечение, както сам се изразихте.

-Радвам се, че ви е интересно - отвърнах аз. Помислих си, че може би ще се разстроите. Смятам, че вие, двамата, трябва сами да се подложи на психотерапия, защото наистина ми се струва, че не изпитвате никакво съчувствие към Роджър, единствено то би ви помогнало да го разберете по-добре.

- Наистина, докторе - продължи господин Р. спокойно и учтиво, предложението ви действително интригуващо. Не искам да се хваля, но ми се струва, че имам доста успешна професионална кариера. Съпругата ми също постигна доста. Нямаме проблеми другото си дете. А жена ми проявява активност в обществените работи. Членува в съвета за обществено строителство и участва в църковните дела. Любопитно ми е защо ще ни смятате за душевно болни.

- Искате да кажете - перифразирах аз думите му, - че не друг, а Роджър е болният, а вие, двамата, сте здрави. Вярно е, че най-видими са проблемите на Роджър. А според мен за всичко, което сте правили през изминалите години, за да решите проблемите му, е било погрешно. Роджър искаше да отиде в интернат. Отказали сте му, без повече да се задълбочавате във въпроса. Посъветва да го заведете при доктор Левенсън. Вие не послушахте съвета ми. И сега, след като е получил наградата собствения си принос към обществените дела, вие го лишавате от тази награда, без дори да помислите как ще се отрази това. Не казвам, че съзнателно се стремите да навредите на Роджър. Но твърдя, че от психологическа гледна точка поведението ви показва, че на подсъзнателно равнище изпитвате силна неприязън към него.

- Радвам се, подчертава и субективната си гледна точка, докторе - каза господин Р. с най-спокойния си адвокатски глас.  Защото става въпрос само за вашата субективна гледна точка, нали? Възможно е да има и други гледни точки, нали? Трябва да призная, започвам да изпитвам известна неприязън към Роджър, след като той явно е на път да се превърне в обикновен престъпник. Знам, че според вашата гледна точка на психолог ние, родителите му, сме отговорни за всяко негово дребно злодеяние. Но на вас ви е лесно да ни вините. Не сте проливали под да го изучите възможно най-добре и да му осигурите възможно най-добър дом. Не, въобще не сме проливали пот.

- Докторе, съпругът ми се опитва да каже -  намеси се госпожа Р., - че трябва да има някакво друго обяснение. Чичо ми, например, беше алкохолик. Не е ли възможно проблемът на Роджър да е наследствен, той да има някакъв дефектен ген, който да го доведе до лош край, независимо от нашето отношение към него?

 Изгледах ги с нарастващ ужас.

- Искате да кажете, дали е възможно Роджър да не може да бъде излекуван - това искате да кажете, нали?

- Е, наистина би било ужасно да не може да бъде излекуван. Надявам се, че има някакво лекарство или нещо друго, което да му помогне - каза госпожа Р. Но не можем да очакваме от вас, докторите, да сте открили цар за всичко, нали?

 Какво можех да кажа? Трябваше да остана научно обективен, безпристрастен.

- Имам много психични заболявания, които изцяло или частично стана следствени генетично обусловено. Но няма никакво основание да се твърди, че проблемите на Роджър са проява на някакво такова заболяване. В случая с вашия син моята диагноза е, той страда от депресия, която не е нито наследствена, нито нелечима. Напротив, вярвам, че тези проблеми са напълно преодолими, ако му се помогне да разбере чувствата си и ако му  се помогне да се научи да реагира на тях по различен начин. Не мога да гарантирам, диагнозата ми е правилна. Тя представлява най-вероятното предположение, основаващо се на моя опит и преценка. Смятам, че вероятността тя да е правилна е 98 процента. Ако не вярвате на мен, потърсете допълнителна консултация от друг психиатър. Мога да ви препоръчам няколко или сами да потърсите. Но трябва да ви кажа, че според мен нямате много време. Макар че смятам, че в момента Роджър може да бъде излекуван, ако получи необходимата помощ, не съм сигурен, че ще може да бъде, ако не я получи незабавно.

- И така, това е само вашето мнение, нали, докторе?  Господин Р. започваше да ми додява с адвокатския си маниер.

- Да - признах аз, - това е само моето мнение.

- И не става въпрос за нещо научно доказано, нали? Вие предполагате, но не знаете какъв е проблемът на Роджър. Нали така?

- Да, точно така.

- Значи всъщност е напълно възможно Роджър да страда от неизлечимо наследствено заболяване, което в момента не можете да диагностицирате?

- Да, възможно е, но е малко вероятно. - Аз спрях, за да запаля цигара. Ръцете ми трепереха. Вперих поглед в тях.

- Знаете ли - казах, - това, което ме учудва най-силно е, че вие, двамата, сте по-готови да приемете, че Роджър страда от неизлечимо заболяване, и да го отпишете, отколкото да приемете, че вие самите може би имате нужда от лечение.

 За частица от секундата видях страха в очите им. Чисто животински страх. Но вежливостта им се възвърна.

- Само се опитваме да изясним фактите, докторе. Не можете да ни упрекнете за това, че се опитваме да отделим фактите от измислиците, нали? - обясни господин Р.

- Много хора се страхуват да се подложат на психотерапия - отбелязах аз. Чувствах се, сякаш се опитвах да продавам библии в Кремъл. - Това е естествено нежелание. Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш, вече не е толкова страшно. Ако така ще ви бъде по-лесно, аз съм готов лично да работя с вас. Ще наруша правилото си да давам само консултации, но ще направя всичко по силите си, за да можете вие и Роджър да получите помощта, от която се нуждаете.

 Определено не очаквах да откликнат на това мое предложение и една част от мен със сигурност се надяваше, че ще го отхвърлят. Но се почувствах длъжен да го направя. Колкото и отблъскваща да ми се струваше мисълта да работя с тях, не можех със спокойна съвест направо да ги изпратят при някой друг. Сега поне имам известна представа с какво ще се захвана.

- О, сигурно сте прав, докторе - каза дружелюбно госпожа Р., бобена следобеден чай. Приятно би било да говориш за себе си и да има на кого да се опреш. Но отнема толкова много време и е ужасно скъпо, нали? Наистина ми се ще да попадахме в по-висока категория по доход, за да можем да си го позволим. Но ние имаме две деца, на които трябва да дадем образование. Страхувам се, че просто не разполагаме с хиляди долари, които години наред да харчим с артистичен замах.

- Не знам в каква категория попадат и по доходи - отговорих й аз, - но определено знам, че най-вероятно сте включени във федералната осигурителна програма, най-добрите възможни условия за психотерапия в болнични условия. Вероятно вие самите ще трябва да платите не повече от една пета от разходите. Ако въпреки това се притеснявате от разходите, можете да помислите за семейна терапия, при която лекарят ще разговаря с трима ви заедно.

 Господин Р. се изправи.

- Това беше много интересен разговор, докторе. Да, изключително информативен. Но вече от днес ме предостатъчно от времето ви. А аз трябва да се връщам в службата.

- Ами Роджър?

- Роджър? - Той ме погледна озадачено.

- Да. Той е извършил кражба с взлом. Успехът му е нисък. В депресия е. Изплашен е. Той е в беда. Какво ще стане с него-

 - Ами, ние ще помислим сериозно за Роджър - отвърна господин Р. Да, много сериозно. Вие също ни дадохте доста теми за размисъл, докторе. Много ми помогнахте.

- Надявам се, че е така - отвърнах аз и също станах.

 Разговорът приключваше, независимо от мнението ми по въпроса. - Искрено се надявам, ще помислите сериозно върху препоръките ми.

- Разбира се, докторе - измърка госпожа Р. Ще помислим сериозно върху всичко, което ни казахте.

 Както и преди, те се опитаха да ми попречи да говоря отново с Роджър.

- Той не е дебел! - настоях аз. - Има право да знае какво става.

 Накрая видях Роджър за няколко минути. Открих, че още носи визитната му картичка в портфейла си. Казах му, че ще се обадя на сестра Мери Роуз и ще я посъветва той да остане в "Св Тома". Казах му, че съм препоръчал отново да се срещнем с доктор Левенсън. Казах му също, че съм посъветвал родителите му да се подложат на терапия.  Казах му:

- Разбираш ли, Роджър, не мисля, че проблемът е изцяло твой. Струва ми се, родителите ти имат психически проблеми, които са не по-малко от твоите. Струва ми се, не се опитват особено усърдно да те разберат. И не знам дали ще потърсят помощта, от която всички се нуждаете.

 Както трябваше да се очаква Роджър не казвам нищо определено на раздяла.

            След три седмици получих по пощата че си бележка от госпожа Р. на изящната й лична хартия за писма:

 Драги доктор Пек,

 Миналия месец бяхте така любезен да ни приемете спешно. Съпругът ми и аз високо ценим загрижеността Ви за Роджър. Бих желала да Ви уведомя, че последвахме съвета Ви и изпратихме Роджър в интернат. Едно военно училище в Северна Каролина, известно с успешната си работа с деца с поведенчески проблеми. Сигурна съм че нещата ще се оправят. Благодаря Ви много за всичко, което направихте за нас.

 Искрено Ваша

 Госпожа Р

Из „Хора на лъжата“ д-р Морган Скот Пек.