Дива роза

Мъжете, които обичат и уважават своите съпруги, обикновено са наричани от другите мъже – „чехлювци“. Много от тях се срамуват от тази титла, но не би трябвало. Не сте забравили за Лайл, нали? Онова прекрасно малко момченце, което има само майка и сестричка, но е перфектен кавалер и първа отмяна. Ако се чудите как би изглеждало бъдещето му, може да прочетете посланието на един млад съпруг. Не знаем историята му, нито каква майка го е отгледала, но доста от познатите ви мъже (дори и приятелите му) ще го нарекат „чехлю”: „Един приятел дойде ми дойде на гости, седяхме и си говорехме за живота. Казах му: „Отивам набързо да измия съдовете, малко останаха, бързо ще се върна“ Погледна ме сякаш съм му казал, че ще конструирам космически кораб. Каза ми с възхищение, но малко смаян: „Добре е, че помагаш на жена си, аз когато го направя, моята не цени. Една седмица чистих пода и не получих и едно „благодаря”. “ Седнах да му обясня, че аз не й помагам: „Жена ми не се нуждае от помощ, нужда...

Когато някой те обижда и унижава, когато някой ти дава съвети, които не си търсил, когато някой те счита за виновен за своята болка, когато не те слушат, а безкрайно говорят само за себе си, когато те сравняват с други хора и те игнорират, осъждат или се присмиват над твоите мисли и чувства. Спри. Вдишай дълбоко. Знай, че това е тяхна болка, а не твоя. Знай, че те познават не теб, а своите илюзии. Възможно е да им е трудно да обичат себе си. Възможно е да търсят потвърждение на своите ценности извън себе си. Възможно е да са разделени от своето дишане, тяло, жизненост... и от своето истинско призвание. Възможно е те да живеят в двойнствения свят на добро и лошо, правилно и неправилно, успехи и неуспехи. Възможно е те да са забравили за простата радост на битието. Възможно е ти да разбираш това. Възможно е вече да си бил там, където са те сега. Не се опитвай да ги променяш. Те не могат да се променят. Не се опитвай да ги поправиш. Те не искат да бъдат поправени. Колкото повече оказваш...

Покъртително! Виждали ли сте как чужденец, който не е стъпвал в България, плаче за нея без глас? Обещах да ви разкажа… Това не е страшна приказка. Това е истинска история. Виждали ли сте как чужденец, който никога не е стъпвал в България, плаче за нея без глас, а сълзите му капят в чинийката с швейцарско сирене? Аз видях. Винаги съм описвала България с най-красиви думи, с много обич. Този път направих едно друго представяне – съпоставка между България, която виждаме всеки ден, и онази, другата, за която копнеем, която изгубихме, която не можахме да съградим. Представих България чрез седемте смъртни гряха. Чужденците, които ме слушаха, бяха от най-различни държави – Полша, Швеция, Лихтенщайн, Швейцария, Франция, Италия, Мексико. Първо им показах алчността. Снимки на красиви български плажове, със златист пясък, недокоснати дюни и стъпки на влюбени, оставили пясъчните си следи, за да ги погали и съхрани морето. Залези от земния рай, полюшващи се на вълните последни слънче...