Дива роза: януари 2017

петък, 20 януари 2017 г.

Как успешно да се справим с критиката и обидите

Джак Канфийлд е водещ експерт в областта на личностната мотивация. Той е съавтор на нашумялата поредица "Пилешка супа за душата" и автор на „Тайната“.
На една от лекциите си той демонстрира как реагираме към критиката и как би трябвало да се справим с нея.
Канфийлд се приближава към една от участничките в семинара му и казва:
„Изнасял съм много лекции и съм водил много семинари, но за първи път виждам толкова глупав човек сред присъстващите.“
Съвсем нормално, момичето е шокирано и се разстройва от грубия коментар. Канфийлд обаче я успокоява и й казва, че това е просто упражнение.
След това я поглежда отново и казва: „Изнасял съм много лекции и съм водил много семинари, но за първи път виждам момиче със зелена коса сред присъстващите.“ Този път момичето се разсмяло.
„Защо се смеете?“, попитал я Джак.
„Защото косата ми не е зелена.“
„Тогава защо се засегнахте от първия ми коментар?“
Неградивната критика и обидите могат да ни засегнат само ако ние самите се възприемаме по този негативен начин. Ако сме уверени в себе си, ако знаем, че сме умни, красиви и добри, независимо какви обиди ни отправят околните, ние ще намерим сили да се изправим пред живота с усмивка.
Хората са склонни да откриват критика към самите тях къде ли не – в случаен поглед, в песни или в невинни шеги. Ние често откриваме критика дори там, където я няма.
Така че следващия път, когато някой каже нещо негативно за теб, задай си този въпрос: Наистина ли имам „зелена коса“? И, вместо да униваш, използвай градивната критика, за да се развиваш.

Източник: dama.bg

четвъртък, 19 януари 2017 г.

Всяка детска агресия крещи за липса на обич - Езикът, на който говори детето

Няма разглезено дете - има дете, което е преситено с играчки и развлечения, но което е загубило способността да им се радва, способността да го задоволява изпитаната радост. По-късно вместо играчката ще омръзват бързо и хората, и връзките с тях. И колкото количеството внимание/играчки и прищявки расте, толкова расте и раздразнителността от това да имаш, а да не те докосва истински онова, което имаш.
Няма послушно и кротко дете - има дете в депресия. Дете, което потиска чувствата си от страх, че те няма да бъдат понесени адекватно. С времето става все по-послушно и затворено, често с отличен успех в училище. Дете, което е в опасност и което все повече запушва вътрешната си жизненост, превръщайки се в сериозен и хвален за доброто си възпитание възрастен. С времето само ще осакатява всеки породил се импулс, особено негативните. Няма да може да понесе собственото си усещане за гняв, ще се страхувам и ще чувства вина от гнева си, както някога не са го приемали спокойно и родителите му.
Няма манипулиращо дете - има дете, което се чувства несигурно и тества границите си. Несигурността идва от чувството, че не усеща стабилността, която да го крепи. Стабилност, която може да ограничава, но и да дава сигурност и защита. Чрез за здравословните си граници ние като негов родител му преподаване най-важния урок - да се грижи за себе си и да не позволява да го мачкат. Дори хората, които обича. Така то ще порасне грижовен и подкрепящ себе си възрастен.
Няма агресивно дете - дете в опасност. Дете, което познава от собствен опит енергията на насилието и в безсилието си да се справи и освободи от нея я пренася на по-слабите от него деца или животни. Агресията у детето винаги говори, че то се чувства застрашено. Когато няма друг начин да получиш внимание, и мъмренето е внимание. Детска агресия крещи за липса на обич - не само към детето, а и в самата атмосфера, в която живее.
Няма страхливо дете - има неподкрепено дете. Дете, което рядко е усещал подкрепата на родителите си за своите не/успехи и тяхната вяра в него. Дори, когато губи. Особено тогава. Дете, което усеща тревогата на родителите си от големия несправедлив/жесток/опасен/заразен и т.н. свят и това посява в него плахост да посреща новото в живота(това за него може да означава детската градина и училището). Представата на родителя за света и него самото се запечатва в детето до края на живота му, това са "тухличките" на неговата личност и това се превръща в начина, по който то гледа на себе си и света.
Няма ревнуващо дете - има дете, което не е сигурно в своята стойност за родителите си. И това няма нищо общо с факта, че често то е най-важното нещо в живота ни. Дете, на което му липсва единият или двамата родители, дори те да са в къщи на дивана. Дете, което е принудено твърде рано да порасне и да се грижи за родителя(обикновено майката) точно като партньор. Показвайки му, че сме (много важно!!!) грижещи се за себе си, то се учи, че партньорството не изключва да се грижиш за себе си. Напротив - да постави и себе си сред хората, за които се грижи. И че да обичаш някого, не означава да го заключиш в клетка. По този начин то се учи да не гледа на бъдещия си партньор като на своя собственост, а да бъде изпълнено с доверие.
Страховете на децата са истински и реални, независимо че за нас - възрастните изглеждат нелепи и дребни. От магическото детско съзнание те се преживяват като истински страхове и оставят своя отпечатък за цял живот. Възможно е читателят да изпита раздразнение или вина. И това е напълно разбираемо. Бих искала да си позволя да напомня обаче че най-добрия родител е не онзи, който не допуска грешки, онзи който успее да ги види и избере какво да направя с тях.
П.С. А вие какво дете сте били?

Източник: webstage.bg