Пантофката на Пепеляшка

Всички влюбени хора по света си приличат по това характерно само за влюбеността чувство за специалност, когато се оглеждаш в очите на любимия и ти поникват криле – вярваш, че можеш да се справиш с всичко на света, защото в огледалото на любовта към него виждаш отразена любовта към самия себе си. Подобно преживяване на вътрешната ни ценност и значимост сякаш идва от самия ни Център, донасяйки със себе си невероятното чувство за разширение и полет.
Проблемът е, че рано или късно тупваме на земята просто защото „любовта не може да лети„. И, ако по една или друга причина се случи така че да бъдем отхвърлени или пренебрегнати, ние не просто тупваме на земята, но с гръм и трясък пропадаме в самите й подземия. Пропадаме в царството на яростната Ерешкигал, където за свой ужас откриваме, че ревът на Поглъщащия лъв е нашият собствен рев, кънтящ от дълбините на душата ни. Така разбираме, че и Висините, и Дълбините на душата ни водят към едно и също място – Центъра на Личността ни.
А по един парадоксален начин Центърът на личността ни е и Център на Вселената. Определението на Емпедокъл за Бога като „кръг, чийто център е навсякъде, а обиколката – никъде“ указва, че тази свръхинтелигентна същност, от която е съставена Вселената, има безброй очи – нашите очи. Ако успеем да преминем през пластовете на его-съзнанието и погледнем през тях, ще разберем какво стои зад възклицанието „Аз съм Бог“ на мистиците  в момента на тяхното просветление. Това е така, защото в самия Център на нашата личност е Духът – тази вечна, неумираща същност, която се намира отвъд пространството и времето и в която всички сме Едно. Едното с безброй очи. Нашите очи.
Когато сме били бебета всички ние сме имали тези преживявания „от центъра на Вселената„, когато не сме имали усещането за отделеност от останалия свят и сме възприемали майка си като удължена част от нас самите. Липсата на обособено съзнание ни пречи да си ги спомним, защото съзнанието е постижение на диференциацията – това нарастващо разбиране за границите между нас и другите, което идва с порастването. Процесът на обособяване на Аз-а е двойнствен процес, който, от една страна, води до мъчителните чувства за детронация на новородения бог в човешко тяло (запазени в по-дълбоките пластове на психиката ни и активирани при приближаване до Центъра на личността ни), а от друга – до пораждането на индивидуализирано съзнание – основната причина за въплъщаването на Духа в материята. Проблемът е, че идва един момент в живота ни, когато силно влюбване и последващото го разочарование, или друг вид загуба във външния свят отново докосва този Център и болката, което това носи, може да е огромна.
Това се случва, защото нашият Аз – най-ценното, което имаме, потъва в материята и започва да извлича чувството за лична ценност и значимост от нещата в света на преходното – такива като външен вид, притежания, успехи и човешки връзки. Когато малката Божия искра, попаднала в човешко тяло, загуби връзката с Първоизточника си, вместо в Центъра на Вселената се оказваме в самата му Периферия – събитие, свързано с най-голямото страдание на света. Това е чувството, че си Никой за Никого на този свят – едно обикновено същество, лишено от всякаква значимост. Съвсем същото като Пепеляшка, която слугува на своята мащеха и двете й доведени дъщери и която живее край огнището мръсна и незабелязвана от никой друг, включително и от собствения си баща.
В края на приказката обаче именно това незабележимо, обикновено и никому ненужно слугинче става принцеса. Пепеляшка отива на бала и принцът толкова се захласва от нейната красота, че не позволява на никой друг да танцува с нея. Дори старият крал постоянно повтаря на жена си – кралицата, че не е виждал толкова красива девойка досега. Всички гледат Пепеляшка, всички й се възхищават. Тя е настанена на най-почетното място и е в центъра на вниманието и възхищението на всички. От периферията на света Пепеляшка се озовава в самия му Център! Невзрачното обикновено слугинче се превръща в най-красивата принцеса на света.
Опасявам се, че за хората, чиято любов е наранена и които или горят в пламъците на ревността и яростта, или са затворили сърцата си поради страх от повторно нараняване, или са много самотни, отхвърлени и пренебрегнати, единственият път обратно към Центъра на Вселената минава през огнището на Пепеляшка. Това е мястото, където изплакваме мъката и тъгата от нерадостната си съдба, но без да обвиняваме или да се самосъжаляваме. Където слугуването означава безкористно служене на другите. Където сме изоставили претенциите си за специалност и вместо тях сме прегърнали своята обикновеност. Но именно в прегръдката на нашата обикновеност се заражда нейната противоположност – необикновеността, защото само на нея и на никой друг могат да станат пантофките на Пепеляшка. И защото само смирението на Пепеляшка може да излекува своята противоположност – надменната мащеха.
Приказката за Пепеляшка е истинска алхимична приказка, защото е разказ за преобразуването и трансформацията – за възкръсналата от пепелта птица феникс. Като такава тя съдържа алхимичната рецепта за преобразуването на претенциите ни за специалност в съзнанието за собствената ни уникалност – най-ценната награда за извървения само от нас самите път. Едва когато преживеем знанието, че нашата необикновеност е в собствената ни уникалност и неповторимост, отпада нуждата да се сравняваме с другите. Тогава излизаме от безкрайното махало, в което ту сме „повече от другите“ и сме надменни, критични или взискателни, ту сме „по-малко от другите“ и сме малоценни, уплашени и изпълнени със съмнения. Тази рецепта се нарича „да бъдеш Пепеляшка“.

Принцесите са известни с това, че са претенциозни. Тъй като се чувстват специални, те постоянно търсят доказателства за това от своето обкръжение. Проблемът е, че пантофките, които имат, не са тяхна заслуга. Те са заслуга на техните родители – на Царя и Царицата, в чието семейство са се родили. Те не са направили нещо, за да ги имат. Могат нервно да тропат с крак всеки път, когато не получат това, което искат, проявявайки гордостта на мащехата на Пепеляшка или надменността на дъщерята на Цар Дроздобрад. Пантофките на Пепеляшка обаче идват от едно друго измерение и като такива са лична заслуга за чистотата на сърцето. Това е измерението на вълшебствата, където Духът с невидима пръчица материализира желанията ни. Той прави това обаче само за хората, които имат смирението и скромността на Пепеляшка – две качества на сърцето, които карат човека, който ги притежава, да свети с „неземна красота“. Само този вид „неземна“ красота може да ни върне обратно в Центъра на Вселената, защото пантофките, дошли от също толкова „неземно“ измерение, стават само на нашия крак.
Вълшебните приказки очароват човешкото въображение и се радват на завидна жизненост във времето именно защото съдържат скрити алхимични кодове за преобразуване на трудностите в живота ни. Те лекуват душата на човека, посявайки образи в нея, които говорят на нейния символен език. Истинското лечение обаче се случва, когато се включи и съзнанието, така че посланията успеят да бъдат интегрирани и на нивото на ума. Именно това успява да направи юнгианската аналитична психология, тълкувайки символиката на образите от сънищата, приказките, митовете и другите творчески продукти на човешкото въображение.
Според нея всеки път, когато в приказките се говори за Царя и Царицата, всъщност се говори за нашето собствено вътрешно Царство. И, ако в това царство има някакъв проблем – например, Царицата е умряла или е бездетна, или Царят е болен, или нещо друго, това значи нещо за нас самите, указвайки кое е това, което е болно. „При тълкуване на вълшебна приказка е важно да се започне от началото и да се попита: „Кой липсва, за да е цяло семейството?“ По принцип липсващият в човешка форма елемент се проявява по-късно в друга форма. Нещо се случва в хода на историята и непълното се запълва. Приказката започва с една неудовлетворителна ситуация и след това показва как става запълването.“ (Мари-Луиз фон Франц, „Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 14)

Липсващият елемент в Приказката за Пепеляшка е нейната родна майка, която е починала и на нейно място е дошла мащехата й – една надменна и високомерна жена, каквато никой не е виждал дотогава.  Тълкувателката на тази приказка – Жан-Францизка Крус – ван Делден, пише, че това е образа на човека, загубил връзката с душата си, символизирана от починалата майка, и чието съзнание е доминирано от една псевдо-душа – символизирана от мащехата. Другата известна тълкувателка на вълшебни приказки – Мари Луиз фон Франц, би казала, че това е приказка за анимуса, тъй като нараненият принцип е именно мъжкият принцип – в лицето на един слабо представен баща, който оставя на своята дъщеря да намери решението. Ставя ясно, че проблемът тук е един негативен анимус, обсебил съзнателния Аз, който вместо да служи на Ероса (любовта), е започнал да служи на властта.  Защото „там където няма любов, се намества силата – една жена със силен анимус или престижна персона, която тя се опитва да защити.“ „(Анима и анимус във вълшебните приказки“, с. 39)
Всеки път, когато се чувстваме Пепеляшки, това е знак, че съзнателната ни личност е доминирана от мащехата с двете й дъщери. Дори и да не успяваме да видим в себе си мащехата, ако поради една или друга причина се чувстваме малоценни, това е знак, че именно тя управлява живота ни. Именно това осъзнаване е ключът за превръщане на тази приказка в лечебен хап. Защото проблемът не е, че се чувстваме като Пепеляшки. Проблемът е, че се отнасяме към себе си като мащехи. Проблемът е, че измерваме вътрешната си ценност със знаците на условната любов и търсим да задоволим нейния глад с одобрението, признанието и вниманието на другите – с успехите във външния свят чрез външност, притежания или постижения. Затова, както обикновено,  проблемът е решението и в тази приказка да си Пепеляшка, да се чувстваш като Пепеляшка, е решението, а не проблемът. То е знак, че е дошло времето да научим урока на безусловната любов – единствената, която може да ни помогне да обичаме отново без да се страхуваме и без да сме зависими от другите.
Алхимията е науката за превръщане на оловото в злато. Тя е символ на пречистването на истинската ни духовна природа от нисшите човешки страсти чрез психологическите функции, символизирани от елементите на огъня, водата и въздуха. Пречистването с огън води до пепелта, а Пепеляшка е пепеливото момиче. В приказката се казва, че нейното сърце е чисто и всичките тези първични страсти са й чужди. Виждам в това символ на вече завършения процес на калцинацията и неговия краен резултат – пепелта. Пепеляшка е името на това, което остава от нас, когато в пламъците на нашите неудовлетворени желания изгори виисокомерната, претенциозна мащеха, за която щастието е в това, да получава нещата, които иска, включително и любовта на другите, тяхното внимание и възхищение.
Имах клиентка, която беше имала късмета да се роди хубава и умна в богато семейство, което беше задоволявало всичките й желания. И всичко беше наред, докато не се влюбила в мъж, който я беше изоставил. Можете ли да си представите как изглежда последващата депресия и ярост от подобно осуетено желание? Огромни са. Но това е законът на несъзнаваната част от психиката ни, според който прекалената страст търси своето поражение. Дори и да сме имали късмета всичките ни желания да са били задоволявани, все някога идва времето, когато няма да получим това, което искаме. И когато това нещо се отнася до любовта, преживяването може да бъде разрушаващо. Може да бъде толкова тежко, че само осъзнатото приемане на това да си Пепеляшка може да помогне. Тогава боли не само наранената гордост. Боли и това, че вътре в нас откриваме тежките чувства на мащехата на Пепеляшка и мащехата на Снежанка, взети заедно! А съпротивата на „мащехата-псевдодуша“ може да бъде ожесточена и дълга, защото тя не пуска лесно властта.

„Огънят трябва да изгори огъня, човек просто трябва да гори в емоцията, докато огънят угасне и настъпи баланс. Това е нещо, което за съжаление не може да се избегне. Горенето на огъня, на емоцията не може да се извади от системата на човека; няма рецепта за премахване, то трябва да се изтърпи. Огънят трябва да гори докато и последният нечист елемент изгори, което се казва във всички алхимични текстове в различни вариации, а и ние не сме намерили друг начин. Може само да се изстрада, докато е смъртно и тленно, или както красиво се казва в текста, докато гниещата влажност, несъзнаваността, се изпари. Това е смисълът, приемане на страданието.“
Мари Луиз фон Франц, „Алхимията – символика и психология“, с.284

За съжаление това е процес, в който терапевтът може малко да направи, защото извършваните промени са от сферата на Духа, а не на егото и като такива те протичат толкова дълго, колкото им трябва, за да се стигне до пепелта, където се раждат нашите Пепеляшки.

„Ако човек е изпълнен с десет хиляди дявола, може само да гори с тях, докато се успокоят и утихнат и инфантилното искане от аналитика или от друг да бъде спасен с някой подходящ трик няма да помогне. Ако някой аналитик претендира, че може да направи това, той просто е шарлатанин, защото няма такова нещо и освен това няма да има смисъл. Ако се направи опит да се извади пациента от страданието, това означава, че ще му бъде отнето най-ценното; евтиното успокояване е вредно, защото отклонява хората от горещината, от мястото, където става процесът на индивидуация.“ пак там, 284-285

И Пепеляшка, и нейната мащеха, са нашите вътрешни герои. Те са двете страни на седмия смъртен грях в християнството – гордостта и нейната противоположност – смирението. Затова, ако искаме и нашата приказка да има щастлив край, ще се наложи да страдаме, слугувайки на тази част от нас, която се е вкопчила в обекта на желанието си и не иска да го пусне дори това да означава още страдание. Защото точно това е чувството на човека, преминаващ през калцинацията – той се чувства несвободен – един роб на едно невъзможно желание, в което не може да накараш другия човек насила да те обича или пък да си гарантираш любовта му завинаги. Единствената промяна може да дойде от промяната в мисленето и в тази приказка това е показано в образа на двете доведени сестри на Пепеляшка.
Когато става ясно, че ще ходят на бала, те стават изключително възбудени. Те дори спират да ядат от вълнение заради това, че ще видят принца (още един символ на тази част у нас, която е по детски незряла и има нужда от стимули от външния свят, за да се чувства радостно възбудена). Вместо да се сърди, че няма да ходи на бала, Пепеляшка им помага да подготвят тоалетите си и да срешат косите си. А ресането на косата се разглежда от аналитичната психология като символ на подреждането на мислите – на съдържанията, които се раждат от главата ни. Ние започваме да променяме мисленето си едва след като позволим на нашата вътрешна Пепеляшка да среши косите ни. Ако успеем да осъзнаем смисъла от детронацията на капризната ни принцеса, на вътрешната ни мащеха, след това ние започваме дори да й помагаме!
Падат коронките, късат се панделките и пантофките, дрехите ни овехтяват, прислугата ни напуска. Но ние на драго сърце си вършим черната работа и нямаме нищо напротив да стоим незабележими в ъгъла на стаята. Вече знаем, че пътят от Периферията на света към неговия Център минава през огнището на Пепеляшка. Знаем, че ще се оженим за принца едва когато нашата красота стане вътрешна, невидима – толкова скришна, че само този, който има очи, ще я види. Това е период, в който мнението и оценките на другите хора за нас престават да са важни. Вече не приемаме нищо лично. Откриваме, че да си Пепеляшка е прекрасно преживяване, защото чувството за вътрешната ценност потъва толкова надълбоко, насищайки центъра на вътрешната ни същност с толкова много безусловна любов, че признанието на външния свят наистина вече няма значение. Когато стане това, идва и Чудото.
Тогава идват и Пантофките, които стават само на нашия крак. Пантофки, които сами сме си заслужили с пролетите сълзи, със своята скромност, с вътрешната си доброта и с черния труд край огнището – награда от Духа, който в тях е материализирал всички крачки, извървени от нас досега, докато сами сме вървели по неговите неутъпкани пътища. И понеже това са пантофките, създадени от собствените ни стъпки, те стават само на нашия крак. Никой не може да ни ги отнеме, дори и да иска, а Принцът, който успее да види „неземната ни красота“, ще бъде само наш и завинаги. В този момент алхимичният процес е завършен – оловото на желанието за специалност и превъзходство се е превърнало в златото на вътрешната ни ценност, която идва не от сравнението с другите, а от чувството за собствената ни уникалност и неповторимост. А пантофката на Пепеляшка се превръща в изключително красив символ на завършения индивидуационен процес, в който обикновеността и необикновеността съществуват заедно по един непротиворечив и хармоничен начин.
Няма да разберем докрай символиката на пантофките и ако не си спомним, че когато удря дванайсет часа – символ на края на нещо и началото на нещо ново, магията се разваля по отношение на дрехите и каляската, но пантофките остават. Те са единственият дар от невидимото, който не е податлив на разпадането. Едната пантофка остава у принца, а другата – у Пепеляшка. Затова когато я слагат на крака й и всички са изумени и не вярват на очите си, че тя наистина е нейна, Пепеляшка изважда и другата пантофка, грижливо прибрана до този момент. Тогава вече няма никакво съмнение, че красавицата от бала е именно тя. За мен този символ е много силен, защото сочи способността да въплътим обратно в живота си новото съзнание и нарасналата ни способност за любов, които сме придобили с цената на толкова много усилия и страдание. Това е още един от аспектите на индивидуацията като път на духовно посвещение – този творчески процес, когато от срещата на духа с материята се ражда нещо трето. Това е и последният етап в алхимията – т.нал. „рубедо“ или Небесната сватба, в който вече няма разцепване между духа и тялото.

„Последната част е свързана с живия дух и одухотворяването на тялото, правенето на тялото безтелесно, а духа материален. Това е друг аспект на conunctio, съединяването на противоположностите …“
Мари Луиз фон Франц, Алхимията – символика и психология, с. 292

Отне ми дълги години, докато стигна до пепелта, разбирайки духовния смисъл на разочарованата любов и осуетеното желание. Когато за първи път (защото това не е еднократен процес) осъзнато преживях това да си Пепеляшка, да стоиш в ъгъла на стаята, обгърнал и с двете ръце своята обикновеност, усетих такъв прилив на покой, хармония и свобода, че се чудех сама на себе си защо толкова дълго съм се съпротивлявала на това да стана Никой. Парадоксалността на подобно преживяване наистина е впечатляваща. Едва, когато станеш Никой, за първи път разбираш, че това е единственият начин да започнеш да ставаш истински Себе си. Едва, когато престанеш да бъдеш зависим от обекта на желанията си, разбираш какво означава свободата. Едва, когато загубиш всичко, започваш да цениш това, което си имал или все още имаш. Тогава идва и благодарността.
Само вътрешната ни Пепеляшка може да бъде искрено благодарна. Принцесите не могат. Мащехата заедно с двете й дъщери – също. Само вътрешната ни Пепеляшка може да обича. Принцесите не могат. Вътрешната ни мащеха заедно с двете й дъщери – също. Едва когато се счупи огледалото на осуетените ни желания, можем да видим истинското си лице и да открием неговата красота. Тогава разбираме, че сме единствени и неповторими в цялата Вселена. Тайната, която лисицата подарява на Малкия Принц, че „най-хубавото се вижда само със сърцето, най-същественото е невидимо за очите“, е тайната и на Пепеляшка. Тя обаче е тайна само защото малцина са тези, които могат да виждат със сърцето си.

Накратко, алхимичната рецепта за превръщането ни от Пепеляшка в Принцеса, не е нищо друго освен прилагане в живота ни на херметичния принцип, според който „да приемеш всичко, да се откажеш от всичко и чрез това да обновиш всичко.“

Автор: Камелия
Източник: espirited.com