Българийо - мен или нея?

България вече е избрала- иска нея. Нея, нейните деца и нейния купен глас

Аз съм на 23 години, горда българка.
С бяло лице, руса, е, изрусена.
Маникюрът ми е изряден. Обичам моловете, но не съм кифла. Проста жена, която обича да си купува дрехи и козметика, когато вземе заплата.
Живея в  малък апартамент близо до гарата.
Не пуша и не пия.
Не печеля много, но ми стигат, колкото да си позволя малки удоволствия в живота като да изляза да хапна навън, да отида на кино или да заделя някой друг лев за черни дни. Е последното не се случва винаги.
Гледам да не разчитам на мама и тате, но изпитвам известно спокойствие, че при нужда, винаги ще ми помогнат. Аз съм тяхното момиче – едно единствено. Нямам братя или сестри, може би съм леко егоистична, но пък имам прекрасни приятелки, с които деля всичко...
Не се оплаквам, справям се някакси.
От малка са ме учили, че за да постигна нещо трябва да уча, да работя и да бъда упорита.
И аз учих много, записах в елитна гимназия, продължих висшето си образование. Учих до късно, станах на 19 и започнах да търся работа по специалността си.Опитвам се да следвам мечтата си за реализация – трудна работа в моята държава.
Имам приятел, добро и скромно момче на моите години. Не е като гаджетата на Плеймейтките. Не ме води в Дубай и не се опитва да ме купи с коли, яхти или каквото там им подаряват. Предполагам, че така изглежда истинската любов – нематериалната, красивата, щастливата.
За деца не мисля, не ми е време още. Майка ми ме е родила на моята възраст, но аз не съм готова за такива промени. Може би ме е страх. Нямам сигурност. Все още се лутам между учене и работа. А пък децата иска грижи и внимание, изискват и средства.
Всъщност  искам едно дете. С повече едва ли ще се оправя. Все пак ще съм работеща майка.
Аз съм една нормална, средностатистическа българка.
Аз мисля за бъдещето. Всеки ден. След година, две, след десет – къде ще съм, коя ще съм.
Ще ме иска ли България и това ли е мястото, в което трябва да остана, да работя и един ден да бъда майка ... ще мога ли следе няколко години все още да си позволявам киното или маникюра?  Не че е от значение, но никой не живее, за да мизерства, предполагам...
Докато аз ежеминутно разсъждавам за нещата от живота, моята съседка, Теди, или накратко Тя, си гледа живота.
Тя е на 25 и вече е баба. Има две деца, едно от които чух, че също е родило.
Има  още 3 сестри.
Познавам я от дете, израстна пред очите му в една постройка от дърва срещу блока ми. После събориха незаконната „къща”, в която живееше с около 20 свои роднини и се преместиха в едни бараки по-нагоре по улицата.
Малко ми липсва, гледах ги от прозореца колко са весели, сякаш нямат проблеми. Лятото вадеха едни стари дивани, една огромна шопска салата, ракия и един касетофон настроен на  чалга радио. Ставаше голям купон на улицата. Дори им се възхищавах на свободата да не им пука от нищо.
Тя е мургава, с тъмни очи и дълги коси, в краищата на които има следи от блондер – опит да стане руса, завършил с оранжеви оттенъци.
Тя не знае какво означа маникюр, вика му лакиране. Понякога съм я виждала нагласена с червено червило, излизащо от контура на устните й  и червен лак.
Не й пука всъщност, защото се чувства желана. От своите братовчеди, от своите съседи – тя без мъж няма да остане.
Като се замисля, изгубила е девствеността си на възраст, в която аз съм си играла с кукли.
Тя не знае що е то учене. Беше в моето основно училище до 4ти клас. Оттогава не е стъпвала. И до ден днешен не работи, но пък пуши, откъде има пари – не знам.
Мъжът е един лентяй, възможно е да имат и кръвна връзка – също не работи. Чувам, че се занимавал с кражби на дребно.
Нямат вода, но на бараките им виси сателитна чиния за телевизия.
Неграмотна е.  Трудно съставя правилни изречения на български език, какво остава да пише на него.
Не иска да учи, нито да работи. Смята, че държавата трябва да й помогне, защото има деца, а вече и внуци.
Не се интересува от политика и е гласувала само срещу пари.
Тя получа помощи за всяко дете. Тя роди безплатно.
Тя иска още деца.
Тя ще има още деца, защото не знае какво е презерватив.
Аз искам да попитам – Българийо, мен или нея?
Просто се чудя защо аз се бъхтя всеки ден, уча, работя, плащам си сметките и данъците и получавам ритници от всички институции, а тя живее живота си някак спокойно, без грижи и ти я помилваш ...
Защо,Българийо не помогнеш на моята баба, на нейната пенсия,на моите родители, защо не помогнеш и на нас?
Това, че ние, така наречените "нормални" хора, защото не ползваме "социални помощи", изглеждаме що-годе добре, поне на вид, значи ли, че нямаме проблеми, че не заслужаваме твоето внимание, държаво? Защо не опростиш нашите сметки, надути до безкрайност? Защо не помогнеш на нас, опитващите да се реализират тук, в държавата си?  
Ние, които учим и се трудим, които опитваме да мислим, които не продаваме гласа си, не ти ли трябваме?
Защо  поне не я научиш да се труди, вместо да й подаряваш помощи, държаво? Поне я научи, че нищо не е безплатно ...
Българийо,  мен или нея?
Кой да остане тук – аз или тя?
Тишина. Да.
България вече е избрала, иска нея. Нея, нейните деца и нейния купен глас.

Адриана Аврамова
 Източник: nbox.bg