Днес ще ви разкажа една история. Героите и събитията са измислица, макар че много от вас могат да се припознаят. Разказвам я, за да ви събудя от сънищата на заблудата, че вината е в другите, а не във вас самите и да ви накарам да разберете, че вие сами ковете съдбата си, а не обстоятелствата, които ви се случват.
Иван и Мария са хора на около 20 години, родени в началото на XX-ти век. Това е време на патриархат - на жената над 20, която още не е омъжена, се слага срамният за онова време етикет "стара мома", неженените се облагат с ергенски данък, мъжът е длъжен да вади достатъчно пари, за да издържа семейството си, а жената - да се грижи за семейството и да върши сама всичката домакинска работа. Времената са трудни, защото хората, за които се разказва в нашата приказка, не са партийци, а обикновени селски хора. Те се борят всеки ден да задоволят елементарните си нужди. Борят се да оцеляват, да нахранят децата си и да им дадат шанс да постигнат това, което те самите не са успели. За любов просто не е оставало време дори да се помечтае.
На Иван и Мария им се раждат дъщеря и син - Калина и Димитър. Младото семейство предава на децата си това, което е научило от своите семейства - мястото на жената е в кухнята и с децата, мъжът трябва да работи здраво, за да носи пари в къщи, трябва да се оженят на всяка цена млади, а любовта е просто фантазия от едноименния роман на бразилския писател Бернардо Гимараеш - "Робинята Изаура". По заръка на мама и тате Калина завършва заветното висше образование и паралелно с това се жени и ражда дъщеря - Елица на 20-годишна възраст от мъжа си Георги, който мама и тате са й избрали. Междувременно соца пада и идва времето на демокрацията.
Макар че е живяла в онова време, Калина успява бързо да се адаптира към новото време и бързо се еманципира - гледа си детето, ходи на работа, готви и върти къщата. Георги е кротък човек и понеже е ходил в казарма, се е понаучил на това-онова и помага на жена си с грижите - къпе и приспива детето, чисти, пере и мие чиниите. Но когато Ели е болна или се налага да се вземе важно решение, касаещо семейството, Георги се дистанцира и оставя жена си да се справя, защото е възпитан, че всичко, свързано със семейството е задължение на жена му, а не негово. Той така и не успява да се адаптира, защото това не е в мъжката природа. Така освен сегашните задължения на Калина й се налага и да работи, за да съществуват тя и семейството й тук и сега.
Така се минават 7 години. Накрая Калина не издържа и се развежда. Когато двама родители се разделят, в този момент те са обсебени от себе си и не виждат нищо друго. Единствената им цел е да се унищожат един друг, а през това време детето им пропада в пропастта между тях и си мисли:
"Защо им е на двама души да се събират с подпис да живеят заедно, след като не се понасят? Защо ме учат, че трябва да се омъжа млада и да родя само за да продължа рода си? В крайна сметка ние сме хора. За нас уж са присъщи чувства. Но моите родители не изпитват любов нито помежду си, нито към мен. А щом те не ме обичат, никой няма никога да ме обикне. А след като и аз не знам как се обича, как ще обикна някого? Тогава защо да се женя и да раждам? Оказва се, че те изискват от мен неща, които те самите не са успели да постигнат. Защо трябва да се пресъздавам техния неизживян живот?След като техните планове за мен са кауза пердута, трябва да си направя собствени."
И в крайна сметка на дъщерята Елица се налага да се приспособи към новата ситуация. Решава да прави, каквото на нея й допада. С малко помощ успява да разбере, че случващото се в нейното семейство не е утвърден модел навсякъде и решава въпреки всичко да се научи на любов - да я дава и да направи всичко възможно, за да я получи. Оказва се обаче, че разводът е станал тренд и хората вече не вярват в приказки, особено мъжете на нейната възраст, които продължават да бъдат възпитавани по вече познатия модел, според който възпитаното с крясъци и бой да е послушно момченце се превръща в мъж без твърда позиция, който не понася крещящи жени, правещи фасони. Той тотално блокира във всяка ситуация, защото никога не е учен да се оправя сам - само да слуша мама, за да няма крясъци. Тук сценариите са два: или да слуша жена си и да изпълнява, за да не се налага да слуша крясъци (така хем избягва конфликти, хем избягва блокажите в ситуациите, защото решенията ги взема друг) или остава сам и запълва самотата си с вещи. При вторият сценарий той се учи сам да взема решения, но си и дава сметка, че не може да се довери на партньор. Тези мъже привличат само материално ориентирани жени, които като тях са приели за квинтесенция на живота си да имат всеобщата завист или възхищение благодарение на притежанието. А най-тъжното е, че такива типажи и от двата пола продължават да създават семейства без любов и без умисъл, да правят деца, защото трябва, а в същото време да си играят като порастнали деца с играчките си, докато техните собствени плачат и се молят за внимание и обич. Или да се развеждат заради "несходство в характерите". Колко удобно го разбрахте сега! Дори разходите по развода вече не ви вълнуват, защото сега е модерно да си разведен с дете на 30.
Но да се върнем на Елица, която е разбрала, че някъде съществува истинска любов и нея я изграждат понятия като внимание, време, взаимно уважение и доверие. Решила е твърдо да я търси и да не се отказва. Тя е наясно, че за да получи това, което иска, първо трябва да даде. И тя се раздава - дава доверието си на кредит. Всеки път обаче с всеки опит историята се повтаря - изоставена или принудена да си тръгне. В началото тя обвинява себе си. Пита се: "Къде сбърках"? Опитва се да разбере мъжката природа, общува с различни нейни представители, чете психологически книги за това защо и как мъжете се разминават поради различния си начин на мислене, не се страхува да задава въпроси. В един момент осъзнава, че проблемът не е само в нея. Също както родителите й са се разминали заради това, че майка й не се чувства жена, защото се налага да се справя сама, а баща й не се чувства мъж, защото никой никога не го е оставил и/или научил да бъде такъв. Така Ели разделя мъжете на няколко вида:
- слабохарактерният и готов на всичко, за да не остане сам;
- "емоционалният турист" - връзкофобният, който запълва самотата си с вещи и временни удоволствия (Ако му излезе късметът. Обикновено умните жени бягат с 200 км/ч от такива.);
- маминото синче, което е свикнало за собствените си нужди и проблеми да разчита на мама, баба или техни заместници;
- мъжът, който е бил влюбен, раздал се е на 100%, разочаровал се е, страдал е и се е заклел пред себе си от сега нататък повече да не минава през това каквото и да става и която и да му е насреща, защото за него вече всички са еднакви. (Не целя да омаловажа мъжките чувства. Те са важни колкото женските и ги уважавам, ако не прескачат гореспоменатата границата).
Някои от тези модели на поведение се комбинират. Общото между тях е липсата на приспособимост у мъжете(за което до някъде е виновна генетиката) и удобното решение на проблема - "Да си купим "самота", за да се чувстваме по-малко самотни.
Самата Ели, също имаше проблеми да успее да достигне до тези мъже. Първият тип носи сигурност и спокойствие, но с него тя няма идентичност. Тя е просто тая, дето ще му решава проблемите и ще му роди деца. От него тя не може да получи подкрепа, защото тя е свързана със самостоятелно вземане на решение, на което той, не е научен и не е проявил желание да се научи. На него по-скоро му подхожда някое тихо и послушно момиче като него. Връзкофобният е като пенсионер в супермаркет - само се възползва от излязлата промоция, а Ели не е толкова глупава и не е благотворително дружество. За него никоя не би била подходяща. Ели не е рехабилитационен център за емоционално счупените мъже, нито изпитва нужда да бъде майка и домашна прислужница на чужди духовно непорастнали деца. Тя обича свободата да живее без предразсъдъците на соца. За нея обратното е равно на будна кома. На нея й трябва решителен мъж, с твърда позиция, който да може да мисли и да се справя с всичко, дори и да му се наложи чужда помощ. Трябва й гъвкав мъж, който да върви наравно с нея и да гледат в една посока. Непостоянните мъже я карат да изпитва несигурност, че усилията й ще се оправдаят. Това я натъжава, плаши и започва да ги притиска, за да я получи. Вече живеем в общество, където всеки от двата пола трябва да е взаимозаменяем не за да може да съжителства поотделно, а да замества другия, когато това е необходимо. Също като историята за кан Кубрат и демонстрацията със съчките. Те всичките са подобни и една по една се чупят лесно, но заедно трудно биха се прекършили.
За да сме силни заедно, не трябва да се допълваме, а да си пасваме като парчета от пъзел. Ако сме половини, ние няма да можем да съществуваме един без друг, а зависимостта вече не е любов. А какво е станало с Ели по-нататък? Това оставям на вашето въображение.
Wildrose ®
