Дива роза

  Не обичаш истински жена преди да си й загрявал чай, когато е болна, преди да си й давал второ одеяло, когато цялата я втриса студ, преди да си целувал лицето й, макар и кожата й да не е перфектна. Не обичаш истински жена, ако не си я лъгал, че си добре, когато всъщност всичко те боли, ако не си успокоявал нея, когато ти си се нуждаел от утеха, ако не си удрял друг наум, само защото й се е усмихнал. Не обичаш истински жена, ако твърде много обичаш себе си. Обича само мъжът, осъзнал, че болката й е по-важна от неговото щастие. Когато обичаш, не погубваш. Не се примиряваш. Не предаваш. Когато обичаш, не гледаш с удоволствие как душата на любимата гние като настъпени есенни листа, а умът й се пълни с кал, донесена с твоите обувки. Когато обичаш, не бягаш, не раняваш, не живееш за сметка на чужд живот. Когато обичаш, трябва да си мъж. Ти отдавна не си и човек. автор: Елизабет Декова Източник:  chetilishte.com

           Днес ще ви разкажа една история. Героите и събитията са измислица, макар че много от вас могат да се припознаят. Разказвам я, за да ви събудя от сънищата на заблудата, че вината е в другите, а не във вас самите и да ви накарам да разберете, че вие сами ковете съдбата си, а не обстоятелствата, които ви се случват. Иван и Мария са хора на около 20 години, родени в началото на XX-ти век. Това е време на патриархат - на жената над 20, която още не е омъжена, се слага срамният за онова време етикет "стара мома", неженените се облагат с ергенски данък, мъжът е длъжен да вади достатъчно пари, за да издържа семейството си, а жената - да се грижи за семейството и да върши сама всичката домакинска работа. Времената са трудни, защото хората, за които се разказва в нашата приказка, не са партийци, а обикновени селски хора. Те се борят всеки ден да задоволят елементарните си нужди. Борят се да оцеляват, да нахранят децата си и да им дадат шанс да постигнат то...