6 Август 2007 година
Навън вали. Днес реших да разкажа нещо за себе си. По принцип не обичам да говоря много, но сега чувствам нужда да споделя с някого, било то и лист хартия. Нямам кой знае колко приятели, защото от една страна ме е страх да не ме разочароват, а от друга просто не обичам да натрапвам проблемите си на някой(но съм добър слушател и винаги бих помогнала да се реши нечий проблем). Всеки знае, че е много по-лесно да говориш за такива неща с някой, който не те познава.
Когато бях на 7 години нашите се разведоха. Този факт за мен го знаят малко хора. Не говоря за това много, защото не искам хората да си вадят грешни изводи за мен. Винаги съм си мислела, че може дори да ме подиграват заради това. От 10 години ми се ще да споделя с някой как се почувствах, когато баща ми не дойде на първия ми учебен ден само защото трябвало да отиде в съда и как се изнесе пред очите ми, а аз трябваше да отида след това на училище. Не пожелавам на никое дете ужаса, който изпитах тогава. Но нещата не се оправиха. Вече не си спомням каква точно беше случката, но помня, че с татко се скарахме много жестоко и аз отказвах да го видя с месеци. След това реших да му простя, но с големи резерви. Благодарение на един инцидент той се поправи и сега е най-добрият ми приятел. Най-накрая разбра, че не съм малка и пораствам...
Баба ми и майката на баща ми (наричам я така, защото не й пука за мен още от раждането ми и не заслужава да я наричам “бабо”) са в много лоши отношения, защото на времето майката на баща ми е направила много простотии (явно не си е взела поука, защото продължава да прави). Аз приличам много повече на баща си отколкото на рода на майка ми и затова чувствам по-различно отношение към мен, отколкото отношението им към дъщерята на брата на майка ми(т.е. вуйчо ми) или така да се каже моята първа братовчедка. Но не е само заради това, а и защото аз не си мълча, когато има нещо нередно и не лицемернича. Сега се чувствам по-самотна от всякога, защото татко е моят отдушник за всички негативни емоции, които ми създава цялото семейство, но сега той е принуден да работи една година в София, а аз трябва да се изправя съвсем сама пред 6 човека и да отстоявам позициите си.Това е просто невъзможно…
Веднъж бяха открили, че имам някакъв здравословен проблем и ме пратиха на изследвания в София. Там се изправих пред най-големите си страхове (имам си няколко фобии, за които не ми се говори). Веднъж изпаднах в такава истерия заради една от тях, че се наложи майка ми да ми зашлеви шамар, за да се свестя.
Месеци след като се върнахме от София не се говореше за това. Това беше страшен шок за мен. Толкова силен, че се наложи да посещавам психолог. От начало отидох с големи резерви, казвах на майка си, че не искам да ходя, защото не съм луда, но после свикнах. Преди да започна да посещавам психолога аз бях едно страшно забито от семейството си същество, но тя ме накара да повярвам в себе си и да се боря за своето. От нея научих много например как да преценявам хората и да не ми пука много за тяхното мнение относно мен, да държа на своето, как да постигам това, което искам и най-важното – разбрах, че когато човек уважава себе си, той захвърля мантията “Невидимка” и става видим за околните. Хората гледат на него по друг начин.
Е, вече не ходя на психолог от много време, защото вече нямам нужда. Сега имам приятели, които знаят, че винаги могат да разчитат на мен, стига това да е по силите ми. Нямам приятел от около 2 години. Излизам с разни момчета, но те или не ме харесват, защото ме преценяват по външния вид и една единствена първа среща,(на която аз винаги съм като гипсирана, защото съм страшно срамежлива и не мога да покажа дори искрица от това което съм в действителност) или искат от мен нещо, което аз не искам да им дам или ми правят лошо впечатление с външния си вид(не говоря за това което им е дал Господ, а за това дали правят нещо, за да изглеждат добре. Много е важно в какъв вид отиваш на среща с някого, защото това показва дали имаш уважение към човека и най-вече към себе си).
Страшно ми се ще да има някой до мен. Ужасно много искам да усещам, че някой наистина го е грижа за мен, не по задължение, нито от съжаление или защото бих спала с него, колкото и грубо да звучи. Да има топлина и нежност и за мен, да се чувствам защитена. Светът днес е такъв, че ако искам всичко това трябва да загърбя себе си и да играя по нечия свирка. Но ако направя това, къде отива моето щастие? Къде е моята свобода? Тогава ще бъда по-нещастна и от сега. Предпочитам да живея истинска в моя свят, макар и тъжна, но без лъжи и измами. По-добре глупава мечтателка отколкото героиня в пиесата “ Жестоката реалност”, която крие лицето си зад маска, заради капка нежност и топла ласка...
Когато бях на 7 години нашите се разведоха. Този факт за мен го знаят малко хора. Не говоря за това много, защото не искам хората да си вадят грешни изводи за мен. Винаги съм си мислела, че може дори да ме подиграват заради това. От 10 години ми се ще да споделя с някой как се почувствах, когато баща ми не дойде на първия ми учебен ден само защото трябвало да отиде в съда и как се изнесе пред очите ми, а аз трябваше да отида след това на училище. Не пожелавам на никое дете ужаса, който изпитах тогава. Но нещата не се оправиха. Вече не си спомням каква точно беше случката, но помня, че с татко се скарахме много жестоко и аз отказвах да го видя с месеци. След това реших да му простя, но с големи резерви. Благодарение на един инцидент той се поправи и сега е най-добрият ми приятел. Най-накрая разбра, че не съм малка и пораствам...
Баба ми и майката на баща ми (наричам я така, защото не й пука за мен още от раждането ми и не заслужава да я наричам “бабо”) са в много лоши отношения, защото на времето майката на баща ми е направила много простотии (явно не си е взела поука, защото продължава да прави). Аз приличам много повече на баща си отколкото на рода на майка ми и затова чувствам по-различно отношение към мен, отколкото отношението им към дъщерята на брата на майка ми(т.е. вуйчо ми) или така да се каже моята първа братовчедка. Но не е само заради това, а и защото аз не си мълча, когато има нещо нередно и не лицемернича. Сега се чувствам по-самотна от всякога, защото татко е моят отдушник за всички негативни емоции, които ми създава цялото семейство, но сега той е принуден да работи една година в София, а аз трябва да се изправя съвсем сама пред 6 човека и да отстоявам позициите си.Това е просто невъзможно…
Веднъж бяха открили, че имам някакъв здравословен проблем и ме пратиха на изследвания в София. Там се изправих пред най-големите си страхове (имам си няколко фобии, за които не ми се говори). Веднъж изпаднах в такава истерия заради една от тях, че се наложи майка ми да ми зашлеви шамар, за да се свестя.
Месеци след като се върнахме от София не се говореше за това. Това беше страшен шок за мен. Толкова силен, че се наложи да посещавам психолог. От начало отидох с големи резерви, казвах на майка си, че не искам да ходя, защото не съм луда, но после свикнах. Преди да започна да посещавам психолога аз бях едно страшно забито от семейството си същество, но тя ме накара да повярвам в себе си и да се боря за своето. От нея научих много например как да преценявам хората и да не ми пука много за тяхното мнение относно мен, да държа на своето, как да постигам това, което искам и най-важното – разбрах, че когато човек уважава себе си, той захвърля мантията “Невидимка” и става видим за околните. Хората гледат на него по друг начин.
Е, вече не ходя на психолог от много време, защото вече нямам нужда. Сега имам приятели, които знаят, че винаги могат да разчитат на мен, стига това да е по силите ми. Нямам приятел от около 2 години. Излизам с разни момчета, но те или не ме харесват, защото ме преценяват по външния вид и една единствена първа среща,(на която аз винаги съм като гипсирана, защото съм страшно срамежлива и не мога да покажа дори искрица от това което съм в действителност) или искат от мен нещо, което аз не искам да им дам или ми правят лошо впечатление с външния си вид(не говоря за това което им е дал Господ, а за това дали правят нещо, за да изглеждат добре. Много е важно в какъв вид отиваш на среща с някого, защото това показва дали имаш уважение към човека и най-вече към себе си).
Страшно ми се ще да има някой до мен. Ужасно много искам да усещам, че някой наистина го е грижа за мен, не по задължение, нито от съжаление или защото бих спала с него, колкото и грубо да звучи. Да има топлина и нежност и за мен, да се чувствам защитена. Светът днес е такъв, че ако искам всичко това трябва да загърбя себе си и да играя по нечия свирка. Но ако направя това, къде отива моето щастие? Къде е моята свобода? Тогава ще бъда по-нещастна и от сега. Предпочитам да живея истинска в моя свят, макар и тъжна, но без лъжи и измами. По-добре глупава мечтателка отколкото героиня в пиесата “ Жестоката реалност”, която крие лицето си зад маска, заради капка нежност и топла ласка...
29 Юли 2016 година
Минаха почти десет години от онзи дъждовен ден. Какво се промени?
Почина най-добрата ми приятелка. Загина в автомобилна катастрофа. Минаха почти 5 години от тогава, но аз продължавам да съжалявам, че не можах дори да й бъда приятелка, защото семейството ми не я харесваше заради приятелството между нейните родители и баща ми. Но вината е моя, защото аз го позволих и това не ми дава мира и до днес! Видях я за последно на бала й. Изпратих я в последния й път...
Станах на 21 години и си хванах сериозен приятел. Тази връзка продължи две години и 9 месеца. Мислех и се надявах, дори се молех, че ще ми е последната. Защото се ужасявах да започна друга отначало. Всяка нова връзка за мен значеше тормоз от семейството - приказки, че съм к**ва - често съм си сменяла партньорите (което изобщо не е вярно. Никога не съм била с някого само за удоволствие! Просто търсех любовта.), мълчание, наказания, криви физиономии и спорове, водещи до никъде и целящи само едно - налагане на "целомъдрие". Разделихме се по моя вина. Не беше за мен, но не можех да си позволя да го загубя, затова се опитах да го променя.
Станах на 21 години и си хванах сериозен приятел. Тази връзка продължи две години и 9 месеца. Мислех и се надявах, дори се молех, че ще ми е последната. Защото се ужасявах да започна друга отначало. Всяка нова връзка за мен значеше тормоз от семейството - приказки, че съм к**ва - често съм си сменяла партньорите (което изобщо не е вярно. Никога не съм била с някого само за удоволствие! Просто търсех любовта.), мълчание, наказания, криви физиономии и спорове, водещи до никъде и целящи само едно - налагане на "целомъдрие". Разделихме се по моя вина. Не беше за мен, но не можех да си позволя да го загубя, затова се опитах да го променя.
Раздялата ми се отрази меко казано зле. Работех сезонно в един курорт и вечерта излязох да се разсея. Запознах се с един чужденец. Бяхме заедно 3 дни. Беше вълшебно! Всичко, за което някога съм мечтала - да бъда приемана, ухажвана, търсена, глезена. Той си замина, а аз се върнах в реалността. Спрях да говоря, изобщо не ми се ядеше, спрях да спя нормално. Семейството ми застана зад мен в този така важен за мен момент. Помня как баба ми звънеше всеки ден да ме пита кога ще се оправя, защото не можела да ме гледа така. Това беше голям тормоз предвид състоянието ми. Стоях пред замазан прозорец и наблюдавах едно изсъхнало скелетоподобно същество, което плачеше в автобуса за вкъщи, а когато се прибираше, се затваряше самичко в стаичката си, която изглеждаше като кутийка, и продължаваше да плаче...
Ходех на работа и започнах да се прибирам у нас след смените си, вместо да оставам в курорта. Започнах отново да посещавам психолог. Въпреки това се справих с проблема сама като излизах с приятели всяка вечер, малкото, които ми останаха след раздялата с приятеля ми. Излизах, защото се страхувах да прекарвам времето си в онази "кутийка" вкъщи. Чудовищата излизаха от главата ми. Сочеха ме с пръст, обиждаха ме, тормозеха ме, казваха ми, че съм нищо и че не съществувам... Тези чудовища много приличаха на семейството ми, но изражението им беше по-злобно от всякога...
Започнах нова връзка, която приключи след около 2 години. Вярвах до последно, че тази връзка ще е последна. Виждах се дори в сватбена рокля. И
този мъж не беше за мен - много пиеше, беше избухлив, хвърляше неща, веднъж дори, когато блъсна един стол, ме удари. Стоях в тази
връзка заради същите страхове, както преди. Последните месеци почти не
се виждахме, многократно го хващах в лъжи, излизания на дискотека без
мен. По-късно разбрах дори, че ми е изневерявал с по-стара, по-ниска и три пъти по-дебела от мен, а аз изобщо не съм кльощава. Накрая сложих точка и на тази връзка. Стопих се - спрях да ям и да спя, ходех на фитнес тренировки по 5 дни в седмицата, молех се да умра! А семейството ми се направи, че не съществувам. Не исках пак да попадна в капана на отчаянието затова същата вечер, след като приключих връзката си,
се запознах с някакъв, който не ми хареса още от пръв поглед, но исках
да се почувствам добре и си помислих, че ако започна нова връзка и
всичко е по старому, всичко ще бъде наред. Семейството ми се ядоса и спря да ми говори. Връзката продължи 3 месеца. Той просто беше поредния авантюрист и аз бях наясно, но отказвах да повярвам...
Дядо ми беше обещал на мен и братовчедка ми, която се омъжи първа, да получи една от колите, които той си беше купил, но почти не караше. Тя също имаше връзка. Баба и дядо цял живот ни сравняват една с друга и ни карат да се съревноваваме. И ако едната от нас е по-добра в някое отношение, другата е наказвана и тормозена. Така се отдалечихме една от друга. Опитах се на няколко пъти да говоря с нея за това, но тя е истинска само когато сме абсолютно сами (знам, че държи на мен). През останалото време ме гледа от високо и с пренебрежение като всички останали в семейството. Дори на моменти ми се подиграва и злорадства. Но аз не й се сърдя, защото знам, че просто не иска и с нея да се отнасят, както с мен.
Заради новата ми връзка,(според фамилията) прекалено рано след старата и крайно неподходяща за мен, дядо ми ме наказа, като се разбра с майка ми и вуйчо ми зад гърбовете ни да подари колата просто ей така на братовчедка ми. Това беше правилно решение, но въпреки всичко смятам, че обсъждането с тях, вместо с нас, беше неуместно и голяма обида към личността и на двете ни, но братовчедка ми се задоволи с колата като компенсация, за да запази статута си...
Дядо ми беше обещал на мен и братовчедка ми, която се омъжи първа, да получи една от колите, които той си беше купил, но почти не караше. Тя също имаше връзка. Баба и дядо цял живот ни сравняват една с друга и ни карат да се съревноваваме. И ако едната от нас е по-добра в някое отношение, другата е наказвана и тормозена. Така се отдалечихме една от друга. Опитах се на няколко пъти да говоря с нея за това, но тя е истинска само когато сме абсолютно сами (знам, че държи на мен). През останалото време ме гледа от високо и с пренебрежение като всички останали в семейството. Дори на моменти ми се подиграва и злорадства. Но аз не й се сърдя, защото знам, че просто не иска и с нея да се отнасят, както с мен.
Заради новата ми връзка,(според фамилията) прекалено рано след старата и крайно неподходяща за мен, дядо ми ме наказа, като се разбра с майка ми и вуйчо ми зад гърбовете ни да подари колата просто ей така на братовчедка ми. Това беше правилно решение, но въпреки всичко смятам, че обсъждането с тях, вместо с нас, беше неуместно и голяма обида към личността и на двете ни, но братовчедка ми се задоволи с колата като компенсация, за да запази статута си...
Започнах нова връзка. С този мъж вече сме повече от година заедно и от година живеем съвместно. Обичам го, но проблемите в моето и неговото минало постоянно ни карат да се отдалечаваме един от друг. Не искам да загубя това, което имам, защото давам каквото ми е останало за него, но да загубя себе си отново - вече няма да го позволя!
Преди да заживеем заедно с приятеля ми на квартира,работех сезонно в един курорт по настояване на майка ми. Седмица преди да се изнеса я помолих да взема на заем колата й, за да се разходим с приятеля ми някъде през почивния ни ден. Тя ми отказа с някакво изключително тъпо оправдание, дойде ми в повече заедно с тормоза, че имам нова връзка и че майка ми отказваше да се запознае с него. Изнесох се преждевременно при баща ми, с когото бях подновила отношенията си от около месец след 2 години мълчание, криейки вижданията си с него от всички като престъпник. Изнесох се, защото имах нужда от спокойствие и лично пространство, а "вкъщи" постоянно ми се напомняше, че това е "нейният дом" и затова реших, че трябва да се махна. Там не намирах пространството и спокойствието, които ми трябваха в този момент.
След няколко дни насаме със себе си видях толкова неща - първият психолог се е опитал да ме отърве от желанието да се харесам на останалите и с това да ме освободи от рамките, в които ме ограничава семейството ми. Затова спрях да я посещавам. Вторият психолог е бил с цел да се засили контрола, а не да ми се помогне. Връщайки се назад се сетих за всяка кавга с майка ми след свижданията с баща ми и как твърдеше, че се държа лошо с нея защото той ме настройва срещу тях. Смятате ли, че на 8-годишна възраст не мога да различа добро и лошо? Толкова години са ме манипулирали с чувство за вина и са ме карали да се чувствам като нищожество. Заплашваха ме с наказание, ако припаря до майката на баща ми в съседната къща. Правеха скъпи жестове и ме караха да им благодаря с достойнството си и с пълно подчинение. Нямах право на мнение и собствен път, който сама да избера и по който да вървя. Такава беше цената на това да порасна без да ми липсват материални удобства - вкусна храна, покрив над главата, образование, красиви вещи, екскурзии... Сега си давам сметка, че в това няма нищо! Благодарна съм за всичко, което са направили за мен, но не по този начин, който им се иска на тях! Не се сърдя, защото и те някога са се чувствали като мен по вина на техните родители. Лошото е, че са позволили да се пречупят! Аз обаче няма да позволя това да се случи с мен!
След няколко дни насаме със себе си видях толкова неща - първият психолог се е опитал да ме отърве от желанието да се харесам на останалите и с това да ме освободи от рамките, в които ме ограничава семейството ми. Затова спрях да я посещавам. Вторият психолог е бил с цел да се засили контрола, а не да ми се помогне. Връщайки се назад се сетих за всяка кавга с майка ми след свижданията с баща ми и как твърдеше, че се държа лошо с нея защото той ме настройва срещу тях. Смятате ли, че на 8-годишна възраст не мога да различа добро и лошо? Толкова години са ме манипулирали с чувство за вина и са ме карали да се чувствам като нищожество. Заплашваха ме с наказание, ако припаря до майката на баща ми в съседната къща. Правеха скъпи жестове и ме караха да им благодаря с достойнството си и с пълно подчинение. Нямах право на мнение и собствен път, който сама да избера и по който да вървя. Такава беше цената на това да порасна без да ми липсват материални удобства - вкусна храна, покрив над главата, образование, красиви вещи, екскурзии... Сега си давам сметка, че в това няма нищо! Благодарна съм за всичко, което са направили за мен, но не по този начин, който им се иска на тях! Не се сърдя, защото и те някога са се чувствали като мен по вина на техните родители. Лошото е, че са позволили да се пречупят! Аз обаче няма да позволя това да се случи с мен!
На следващата седмица започнах да си пренасям нещата в новото жилище. Накрая майка ми смени ключалката и ме остави на улицата. 2 месеца мълчание. Тя не смееше да ми се обади и затова звънеше на приятеля ми. Той настоя да й дам втори шанс и аз го направих с огромни резерви и с лошо предчувствие - тя се извини, макар че настояваше и аз да се извиня, че съм избрала баща си пред нея. Защо трябва да избирам? Аз съм създадена от двама родители и те двамата имат равно право да бъдат част от живота ми! Това и до ден днешен не ми е разрешено, а от развода минаха 18 години! Макар че се извини в същото време ме обвиняваше, че на мен не може да се разчита и че не мога да поемам отговорност за действията си. И макар че тази част от възпитанието ми липсва, смятам, че съм станала достатъчно отговорна и стабилна, за да не проституирам или да съм всяка нощ с различен мъж, да не пия и да не употребявам упойващи вещества (дори не пуша), да се грижа сама за здравето си, да си завърша с почти отлични оценки двете степени висше образование, да изкарам две дълги и изтормозени връзки и в момента да имам трета(с която вече съм щастлива), да работя всяко лято(трудно се намира постоянна работа, желание и инициатива не ми липсват), да живея с мъж от година, да се грижа за дома си без да й искам дори стотинка. А на хората казва, че се гордее с мен за всичко това. Никога не съм чувала тези думи от нейната уста!
Изкарахме коледните празници и част от пролетта. Веднъж, когато приятеля ми е бил насаме с майка ми, тя е споменала, че не ме иска в дома си. След известно време се скарах с фамилията отново заради братовчедка ми - когато бях наблизо все се хвалеше с колата си, a един път не ме закара с нея дори на кафе. Доволна съм с това което имам. Искаше ми се само малко уважение от страна на семейството ми - такова, каквото аз им засвидетелствам постоянно. Дядо ми изрече едни много грозни приказки - не ми дал колата, за да не я карат к****рите ми вместо мен. Каза ми, че съм л**но, за нищо не ставам и никога няма да си намеря работа(но месец след заканата му, напук работя целогодишна работа и самата работа ми носи голямо удоволствие. Дори имах избор между две места). Когато се беше надвесил над мен и крещеше, зениците му се бяха свили на точки, а очите му щяха да изскочат. Вярно е съгласих се, когато баба ми ме попита дали искам дядо ми да умре. След обидите им бях толкова ядосана, че изобщо не си давах сметка за какво давам съгласието си. Когато разбрах по-късно с какво съм се съгласила, се почувствах ужасно зле - веднага се обадих и се извиних. Вече повече от 3 месеца не си говоря с никого от тях, особено с майка ми, която пред тях ми заяви, че не съм добре дошла да се върна в къщата й, ако се разделя с приятеля си. Тя не стана свидетел на онази част от разговора с обидите, но но не пожела да чуе моята версия...
Изкарахме коледните празници и част от пролетта. Веднъж, когато приятеля ми е бил насаме с майка ми, тя е споменала, че не ме иска в дома си. След известно време се скарах с фамилията отново заради братовчедка ми - когато бях наблизо все се хвалеше с колата си, a един път не ме закара с нея дори на кафе. Доволна съм с това което имам. Искаше ми се само малко уважение от страна на семейството ми - такова, каквото аз им засвидетелствам постоянно. Дядо ми изрече едни много грозни приказки - не ми дал колата, за да не я карат к****рите ми вместо мен. Каза ми, че съм л**но, за нищо не ставам и никога няма да си намеря работа(но месец след заканата му, напук работя целогодишна работа и самата работа ми носи голямо удоволствие. Дори имах избор между две места). Когато се беше надвесил над мен и крещеше, зениците му се бяха свили на точки, а очите му щяха да изскочат. Вярно е съгласих се, когато баба ми ме попита дали искам дядо ми да умре. След обидите им бях толкова ядосана, че изобщо не си давах сметка за какво давам съгласието си. Когато разбрах по-късно с какво съм се съгласила, се почувствах ужасно зле - веднага се обадих и се извиних. Вече повече от 3 месеца не си говоря с никого от тях, особено с майка ми, която пред тях ми заяви, че не съм добре дошла да се върна в къщата й, ако се разделя с приятеля си. Тя не стана свидетел на онази част от разговора с обидите, но но не пожела да чуе моята версия...
Днес, връщайки се назад изпитвам безразличие, към всичко, което се случи в онзи ден на 20 април 2016 година. Но няма да го забравя! И няма да се върна назад.
Защо споделям това? Защото от доста време се въртя в този омагьосан кръг и това много ми пречи на отношенията с любимия! Смятам, че ако говоря за това, ще пусна всичко негативно да си отиде. И за да отворя очите на всички, които се държат по този начин с децата си. Ние съжаляваме, че не ни показвате обич и уважение сега, когато сме млади и имаме нужда от вас, а вие ще съжалявате после, когато дойде вашият ред! Искате ли да се чудите после защо след като сте ни отгледали от парче месо, все пак сме си тръгнали, както направих аз? Добре си помислете!
Wildrose ®
Няма коментари:
Публикуване на коментар