Наръчник на живота

Когато бях много малък, моите родители започнаха да ме водят на Седмичните класове.
От начало не разбирах за какво говореше учителят. Бях прекалено малък. Но скоро видях, че той четеше наръчник с инструкции. В него пишеше как да организираш нещата си. Видях че мама и татко си организират нещата точно така. Явно и аз трябваше. Мама и татко бяха доволни как си учих нещата и си строях моя малък шкаф. Ходихме навсякъде с нашите шкафове, така че да могат всички да ги видят. Но някои хора бяха по-затворени. Като моя приятел в училище, Сан Джей. Но чакай малко...
- Мамо, тате тъкмо бях у Сан Джей !
- Това е хубаво, миличък.
- Чекмеджетата в неговия шкаф са на различни места.
- Миличък, семейството на Сан Джей не използва точния наръчник.
- Не използваме точния наръчник?!
Не знаех защо Сан Джей беше толкова ядосан. Единствено се опитах да му помогна.
- Виж, защо не вземеш на заем моя наръчник? Тогава ще видиш къде си сбъркал.
Но той просто не искаше да слуша и скоро вече не бяхме приятели. Един ден след уроците посетихме брата на татко - Джорж. Бях се замислил и обърках вратата на банята с друга... 3 Чекмеджета??? Дори Санджей имаше само 2!
- Защо чичо Джордж има и синьо чекмедже?
- Няма!
- Но...
- Той няма!
Не разбрах защо, но видях, че се срамуваха от чичо заради чекмеджето. Така че аз също започнах да се срамувам от него.
- Хей, искаш ли да дойдеш да поиграем футбол?
- Ами, не, благодаря!
Но продължих да мисля за това синьо чекмедже.. чудех се какво ли щях да намеря в наръчника за това.
- Тате, има ли повече чекмеджета в наръчника!
- Какво?
- Нашите шкафчета би трябвало да имат повече чекмеджета. Виж! Заради това е всичкото място...
- Така са си добре.
- Но в наръчника пише...
- Не спори!
Но аз продължих да чета. И да споря. Но когато бях готов, нещо не беше на ред.. Трябваше да го подпирам с книги за да стои, но синьото чекмедже не беше на ред. Трябва да съм сбъркал някъде. Но не - така си беше в наръчника.
- Акхъм...Така трябва да изглежда шкафа според инструкциите.
- Не ставай глупав. Прочел си го грешно!
– Не, проверих.
- Не спори!
- И махни това нещо от тук!
Стана ми ясно. Те дори си нямаха представа. Сетих се за хубавите приятелства, които бях съсипал... Какъв глупак съм бил. Почувствах се предаден и лъган. Почувствах се самотен в капан на голяма лъжа. Знаех сега, че трябва да се пазя.
- Какво по дяволите е това?!
– Това е моят нов шкаф.
- Е! Не го харесвам!
Мислех, че скоро ще свикнат.
- Никакъв компютър!
– Никаква телевизия!
– Никакво колело!
Сякаш бяха обсебени – всякакви наказания заради моя шкаф. Често се разхождах, за да намеря спокойствие, но не винаги се получаваше.
- Е... Май погрешно си си построил шкафа. Казах, че погрешно си го направил!
- Чух какво каза.
- Е, тогава отиди го направи правилно, тъпанар! Или ще гориш цяла вечност.
Точно тогава разбрах тормозещите ми родители. Не се опитваха да властват над мен. Те бяха ужасени – ужасени от предизвикателството, различното, промяната. Тогава ми стана жал за тях. Вкъщи тормозът не ме тревожеше повече.
- Обичам Ви!
Шокирани от моята реакция, забраните им спряха.
С годините родителите ми малко се поотвориха за света като стари и ръждясали врати. Но винаги се бореха с различното. Не можаха да преглътнат, че има толкова много неща навън. Бях научен да живея според книга. Научих се да слагам книгите на правилното място...