Рисунка:
Мария Илиева
…
Отколе, от в турските времена, работил на чифлишкия имот на бея майстор Кънчо. Бедняк
бил човекът, чирак, но майстор –
всичко му прилягало. Пръв градинар бил в бейската градина. Обичал той
дръвчетата, а те сякаш го познавали - трептели с клоните си, упоявали го с
аромата си. А на сърцето му жива мъка горяла. Нищичко свое си нямал. Нямам
бучка пръст, където една тревичка да посади. В кирпичена къщурка накрая на
селцето Русокастро живеел с едничката си дъщеричка Руска. Змия усойница ухапала
добрата му стопанка и след три дни умряла. Едничка от е самоубила 16-годишната
щерка. Пазел я като очите си да не я видят
турците и да я насила отвлекат в бейския харем. А хубава била Руска -
най-красивата в селото. И работна като покойната си майка.
За да не я
отвлекат турците Руска и дружките й, румен и като петровки ябълки, обличали
скъсаните си дрехи, покривали лицата си кога ходели на работа на нивите, или до
селския кладенец с менци и шарени стомни за вода. Но както златото не може да
хваща ръжда, така тия дрипи не може ли да скрият безценната хубост на Руска.
И друга мъка
гризяла като червей сърцето на майстор Кънчо. От 10 години не бил чувал медния
звън на черковната камбана. Черквата неверниците превърнали в яхър за конете
си. Забранени били селските хора, що се извивали някога като пъстри гердани по
Гергьовден и Великден, по Петковден и Димитровден. Страшни мъртвило било
легнало навред по селата. Много непокорни глави, гдето отказвали да приемат
вярата на османлиите, се търкулнали под острите ятагани на поробителите.
Изтръпнали българите в село Русокастро. Млади, 25-годишни момци се набръчкали
от тежка грижа.
Веднъж беда
сполетяла стария бей. През месец май, когато в градината е най-хубаво,
беликата, черновежда и черноока Емине паднала при беритбата на череши и си
изкълчила крака. Тръгнал на дълъг път Фат бей при прочути знахари водел дъщеря
си, но никой не можел да й помогне. Обърнал се най-сетне за помощ към своя
аргатин майстор Кънчо. Нямало що - съгласил се той, тъй като бил известен като
чакръкчия. За месец-два той оправил крака на бейската дъщеря.
Довели майстор Кънчо в бейскя сарай. Сърдечно го
посрещнал бея, извадил две торбички с жълтици и казал:
- Каква плата искаш, че изцери дъщеричката ми?
Майстор Кънчо свел поглед към земята и отговорил:
- Плата не искам, ефенди… Мисля , че доброто е
по-ценно и от златото…
- Как не искаш? – учудил се беят и изсипал на
миндерлъка две шепи с жълтици. Ти ако не беше я изцерил, Емине цял живот щеше
да ходи топал… При сто знахари я водих и сто отговора получих – топал ще е…
Каквото искаш, ще ти го дам.
Майстор Кънчо безразлично погледнал жълтиците,
загледал бея в очите и му казал:
- Нека да е жива и читава черновеждата ти Емине, но
бакшиша ти не искам… Друго искам – не вземай в харема едничката ми дъщеря,
моята сетна утеха, за ханъма, дай ми един дюлюм (декар) земя да си засадя
дръвчета край насрещния баир… и нека всяка година да празнуваме Гергьовден, по
наш български адет.
Начумерил се беят, потъмнял като градоносен облак и
след минута отговорил:
- Много искаш, но в името на изцерената ми дъщеря
няма да ти откажа.
И го изпроводил чак до бейските порти.
Тъй станало – три дюлюма земя получил майстор Кънчо
и заедно с Руска ги засадил с ашладисани от него дръвчета. След две-три години
те вързали плод. Румени били ябълките от към изток, сякаш попили червенината на
изгрева и златножълти откъм залез слънце. Три години празнували българите
Гергьовден горе на баира.
Растяла Руска. Станала мома за женене. Залюбил я
баш-чобанинът Никола. Пасял стадото си, но отръки му идвало с ножката си овчарски
геги, криваци с тепелици, писани хурки и вретена майсторял. От дрян направил
кавал и на него рускиното лице с ябълки и круши изписал. Та кога засвирел – нея
да гледа.
Но в красавицата Руска лудо се влюбил и
Змей-горянин, който живеел в бездънните пещери на „Златната крепост“. Колко пъти
когато е нарамила кобилица с менци за вода, той долитал, кацал до нея, напивал
й водата и предлагал женитба. Тревожела се Руска, че Змей-горянин я люби. Заканвал
се Никола да го издебне и убие, но дваж и триж повече се измъчвал баща й
майстор Кънчо, че от турци опазил чедото си, но се чудил и маел как от змея да
я отърве.
… Било личен ден Гергьовден. Млади и стари още в
ранни зори от Русокастро и околните селища заприиждали пременени на отсрещния
баир. В разжарените огнища мъжете печали агнета. По вековните дървета вакли
момци завързвали люлки. По пъстрите поляни млади и стари се ръсели с гергьовска
роса. Такова е било поверието – ако на Гергьовден станеш рано и се окъпеш в
росата – цяла година ще бъдеш бодър. Ако се залюлееш на гергьовската люлка,
цяла година ще ти бъде леко като на птица в полет. Ако намериш в ливадите
четирилистна детелина тоя, който ти е на сърцето, цял живот ще бъде твой.
И тръгнала Руска с верни дружки за баира, облечена с
пъстър сукман и алена престилка, с бучната в косите росна китка. Ето го и
Никола – едър и къдрокос, облечен с гайтанлия потури и бяла кенарена риза, с
кръстосани черни върви върху бели като сняг навуща – същински юнак над юнаците.
Той хванал Руска за ръка, повел я срещу изгрялото слънце - двамата щастливи, усмихнати. Слънцето
вплитало златоструйни лъчи в косите им и неговото сияние приличало на златна
венчална корона. Заблестяла тревата под росата с хиляди бисерни капчици.
Цвъртели птиците, гукали гугутки, лястовиците като луди се стрелкали в синята
коприна на небето. И неволно през главите на двамата млади и влюбени като
слънчев сноп лъчи ги обединила мисълта - тъй като никой не може да спре
слънцето да изгрява, тъй нито турци-неверници, нито змей-горянин може да ги
раздели.
По обяд се
извили шарените гердани на хорото. Земята се разтресла от хороводните стъпки на
играчките, от тъпаните писъка на гайди и трели на кавали. Руска се хванала на
хорото, а Никола по-силно засвирил с кавалджийте без да снема очи от нея.
Изведнъж
черен облак затулил слънцето. Силен вятър свил над съборяните, чупел клони и
дървета, разтърсвал поляните. С гръм долетял и спрял до Руска Змеят-горянин.
Загледал я с огнените си очи. Стихнал ураганът. Отдръпнал се от слънцето
тъмният облак. Съборяните, изплашени, гледали неканения гост.
- Хей, гайдари, кавалджии, засвирете отново, та до
Руска аз хоро да поиграя - с гръмовит глас се провикнал змеят. Засвирили
смаяните гайдарджии и кавалджии. Насила змеят накарал Руска като най-лична мома
да поведе хорото. Заиграли, но змеят не спазвал такта на хорото. С кротък глас Руска го помолила да оправи
такта.
- Хоро не мога да играя, но отсега нататък моя жена
ще бъдеш - отвърнал змеят.
- Моля те, змейо, първо либе си имам, първа севда ми
е Никола... Той ми е на сърце легнал... Недей, не ме разделяй от него.
Разлюитил се
змеят. За миг тъмен облак за тунел синята вис на небето. Към баирм след
гръмотевичната буря излетял неканеният гост, сграбчил в прегръдката си
красавицата Руска.
Оттогава
баира русокастренци наричат "Русин камък". От най-високо място, откъм
северната му страна и сега сълзи водица. Хората казват, че това са сълзите на
Руска. В потайни нощи овчари и пастири и сега казват, че чували тъжни трели на
кавал. Свирел овчарят Никола за първата си любов Руска... Други пък твърдят, че
когато луната огрее нацъфтелите дървета през май в Русокастро, една сянка се
движи безшумно между тях. Това била сянката на майстор Кънчо. Той обикалял
градините, за които се грижат неговите пра-пра-внуци търсел в каменните пазви
на крепостта своята, отвлечена от змей-горянин дъщеря.
Снимка: Русин камък
Източник: Русокастро. История, легенди, документи;
Никола Проданов и Иван Карайотов
Няма коментари:
Публикуване на коментар