Процесът с
подмяната на историята ни започва още 1988 г. До ден днешен върви с пълна сила
и се правим на слепи. Робството било измислица на комунизма. Кажете го това на
Ботев, Левски, Раковски, Бенковки, Паисий, Караджата, изроди такива! Да отречеш
петте века и половина робство означава да се изплюеш в лицето на всички на
революционери и будители. С писмото си относно турското робство БАН нарече
борците за нашата свобода идиоти.
Никой не
държи да бъде роб, но турското робство, насилствената ислямизация са факти,
чието отричане и преиначаване е забиване на ножа в още кървяща рана. Още са
живи спомените за ужасите на петте века и половина. И ще пазим историята си,
защото народ който не тачи своята история, става история. Като българи трябва
да се противопоставяме на всяка цена на гаврата с историческите събития.
Постоянното подменяне на историята ни е това, което пречи тя да се приеме от
всички и да мислим повече за бъдещето. Това ни накърнява жестоко – всички,
които тачим България и нейните най-светли личности. Никой не обвинява днешните
турци, българи, индийци, ако щете, за действията на техните предци.
Мари
Врина-Николов чете лекции
в СУ и НБУ по история и теория на превода. Активна преводачка е от български,
досега е превела 23 книги, много пиеси, есета и разкази. Получавала е награди
от БАН – „За заслуги към българистиката“. Женена е за българин. Има две деца.
Освен български знае латински, старогръцки и унгарски.
Мари
Врина-Николов:
В наши дни,
макар и все още ограничен, достъпът до регистрите и другите турски архиви, дава
възможност значително да бъдат смекчени твърде черните краски на тази картина,
на стереотипите и схемите в националната митология, както и да бъдат очертани
по-ясно диференцирани периоди в петвековния период на османската окупация на
България. Днес историците ревизират доминиращата историография, носеща
отпечатъка на национализма в началото на миналия век и особено по време на
комунистическия режим и създаваните от нея устойчиви митове, сред които изпъква
митът за масовото и насилствено ислямизиране на християнското население.
Известно е, че в османската империя християни и евреи – “хората от Книгата”, са
се ползвали със специален статут, несъмнено свързан с тежки данъци, но и с
права, с известна закрила, както и с относителна религиозна и културна
толерантност.
Това, което
ще ни занимава в настоящото изложение, е, естествено, не толкова историческата
истина, колкото изградената от писателите представа за “османеца”, (т. е. за
“турчина”, както масово е наричан в българската литература), защото, както
уместно подчертава Николай Аретов, “от гледна точка на националната митология и
на колективното съзнание е важно не дали едно събитие се е случило, а дали се
вярва в него. В историите за насилственото ислямизиране се вярва и това ги
прави актуални.”
Тук ще спра
цитирането да кажа: Ти ли ма, френска мастийо, ще казваш каква е била историята
ни! Като представител на имперска държава, която също е мачкала други народи,
ти ли ще ни казваш, че турското робство не робство и че нямало насилствена
ислямизация, а българите се редели на опашки кого пръв да въведат в „правата
вяра“, та чака се колели един друг и после обвинявали турците! Твоята страна
продаваше оръжието, с което турците ни избиваха. Ти нямаш моралното право да
кажеш и дума за нашата история!
Образът на
турчина, наследен от миналото
Пишейки през
1762 своята История славянобългарска, дала според историците и литературните
критици начало на Българското възраждане, Паисий Хилендарски се обръща към
своите съвременници с намерение да пробуди националното им самосъзнание,
увещава ги да не загърбват българското, въпреки двойния гнет: политически и
социален, упражняван от османците, културен и религиозен – от висшето гръцко
духовенство и “фанариотите”. Смята се, че именно в това произведение за първи
път се появява отрицателният образ на турците, представени като крадци,
грабители, жестоки тирани, поругаващи християнската религия: “Но турците по
божия воля в това време надвили и взели Търнов град и поробили и завладели цяла
България. Оттогава и досега те държат в робство и угнетяват българската земя.
Турците завладели българската земя и царство през 1370. (…) Хората в онова
време имали голяма тъга и жалост под турската власт. Избирали черквите, които
били хубави, и ги обръщали в джамии; така отнемали черковните и манастирските
места от християните: и големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места, каквото
пожелаели, грабели. (…) Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с
турците. Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се
затвърдили в Цариградското царство, научили много от християнския ред и право и
за известно време в началото престанали малко, засрамили се да ограбят
незаконно християнските вещи и имота им. Но в сегашно време окаяните пак нямат
никаква правда, нито съд. (…) На първо време турците избили многоброен
български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота
и безгрижие не описвали страданието им и така страданието и имената им
преминали от род на род в забрава.”
Така ги
описва и Софроний Врачански в Житие и страдания грешного Софрония, с тази
разлика, че в случая става дума за автобиографичен разказ, в който фактите са
представени като лично преживени от автора. Тези два текста се приемат за
първите, в които намира място отрицателният образ на османеца в българската
литература, който ще просъществува няколко века, включително и в наши дни.
Та за какви
османци си говорим?! Осман (1299-1324) се е казвал създателят на турската
империя и в негова чест е наречена османска. Никога не е имало етнос османци.
Нито пък помашки, който се споменава над 10 пъти. Но нали за нея не е имало
насилствена ислямизация та как да каже, че помак идва от помъчен – т.е. насила
ислямизиран!
В статията
си “Турците в българската книжнина, XV-XVIII век” историчката Росица Градева,
автор на много студии по история на османската империя, подлага на анализ този
образ на турчина в литературните произведения – проповеди, жития на светци и
мъченици, апокрифи и истории на България, писани до XVIII век. Тя си поставя за
цел да “разкрие историческите корени на съществуващи и до днес настроения и
предубеждения”. Авторката се позовава на официални документи на шериатския съд
и на фетви на османски шейхюлислями (висши верски сановници в османската
империя). Проучването на тези християнски и мюсюлмански материали показва, че
както за османската власт, така и за християнската рая, установеното разграничение
се основава не на етнически принцип или на “националност” (непозната категория
в балканския манталитет до началото на XIX век), а на религията, откъде идва и
поставянето на знак за равенство между мохамеданин и турчин, православен
християнин и българин; за българите, които приемат исляма, се казва, че се
“потурчват”, колкото до българските католици, те се възприемат от православните
като “други”, а не като “свои”. Според наблюденията на авторката, рядко
употребяваните термини “османец” и “османски” са използвани за обозначаване на
хората от висшата класа, участваща в управлението и религиозния живот на
мюсюлманите, подчертавайки полиетничността и доминиращото място на османската
династия в управлението.
Е тук да …
п*чка ти лелина. До 19-век не сме знаели какво е етнос… Още 1761 Паисий пише за
българи, турци, гърци. Не, хич не е бил наясно с понятието етнос. Изобщо.
Нямало е френска маймуна да го научи.
Понятието
“бич божи” се появява доста рано в българската литература и фолклор: Бог е
изпратил турците, за да накаже християните, неспособни да се преборят с
греховете си и с вътрешните си разпри. Православната църква, преследвала много
еретици (особено богомилите), подобно на католическата църква в Босна, е
трябвало да се справя със заплахата от доброволно приемане на исляма не само от
страна на богомилите, а вероятно и от членовете на българската средновековна
аристокрация. Свидетелства за подобен процес откриваме във вече цитираното
“Похвално слово за Филотея” от Йоасаф Бдински, писано през 1395 по повод
пренасянето на мощите на светицата; в “Мъчение на Георги Нови Софийски”,
съставено от поп Пейо през XVI век, където Георги е изкушаван от “мръсните
мюсюлмански попове”, които използват всякакви средства, за да го накарат да се
откаже от вярата си, служат си с хитрост, обещават му женитба с богата и
красива мома, подаръци, фалшиво приятелство, обществено положение. Подобна е
картината и в “Мъчение на Никола Нови”, написано през XVI от Матей Граматик.
Нека отбележим между другото, че тези многобройни жития на новомъченици, носещи
често имената на известни и признати светци, писани между XVI и XVIII век,
повтарят структурата и мотивите на мъченичеството на ранните християни, за да
покажат страданията и изкушенията, на които са подложени “новомъчениците”, отказващи
да приемат исляма, натрапван им насила или чрез хитрост. Тези произведения
често са реакция на вероятно немалкото доброволни обръщания в исляма (м.р. –
направо сме се биели кой пръв да приеме исляма).
И така, още
през XIV-XV век османците са наричани с най-разнообразни епитети: варвари,
неверници, безбожници, поганци, дяволи, синове на Агар, синове на Исмаил, и т.
н., които, както виждаме, препращат към другата религия (явно има защо, френска
мастийо!). Изглежда, че за първи път у Паисий Хилендарски е изразена идеята за
“турското иго” – израз със силно емоционално въздействие, който все още не е
излязъл напълно от обръщение в историческия и литературен речник на България,
въпреки официалните препоръки на един от министрите на образованието, Веселин Методиев
(1997-1999), препоръчващ употребата на термина “османско владичество”. С други
думи, в българското национално съзнание турчинът е деспотичен и жесток
владетел, който унищожава, граби и насилва, конкретизиращ след XIX век гнета в
стремленията към културен, религиозен и национален суверенитет и произтичащата
от тях идеология. Смятам за уместно да цитирам тук заключението на Росица
Градева, което очертава основните насоки в следосвобожденската проза: “През
ХVIII в., и особено към неговия край, книжовници като Паисий обобщават образа
на чужденеца / чуждовереца, натоварвайки го с черти, които той и досега носи в
българската литература, както и в голямата част от историческата книжнина. В
същото време, макар и на най-ниско битово ниво, се изграждат отношения на
взаимопомощ, на добросъседство и дори приятелство, които обаче при всяко
сътресение, с които е пълен животът в този регион, лесно могат да се забравят,
дори да се взривят под влияние на вековно изгражданите бариери между двете
общности от страна на религиозните авторитети и на мюсюлмани, и на християни.”
След
Руско-турската война и Освобождението на България, темата на османската
окупация (окупирана е била Франция през втората световна война. България е била
поробена. Ние не сме можели да изповядваме вярата си, църквите ни са били
превърнати в джамии, ежедневни кланета, изнасилвания, отвличания – Хитлерова
Германия далеч не е правила това във Франция!) навлиза в исторически романи и
разкази, посветени на близкото или по-далечното минало. След 1884 излизат доста
такива произведения и изворът на вдъхновение изглежда все още не е пресъхнал,
ако се съди по публикуваната в по-ново време трилогия на Севда Севан, арменска
и българска писателка (Родосто, Родосто, Някъде на Балканите, Деир ез Зор,
издадени съответно през 1982, 1987 и 1993).
Съдбата на
турците, останали в България след 1878, превратностите и противоречията в
политиката на различните български правителства към помашкото и турското
население са предмет на многобройни нови изследвания. В тях се изтъква
преобладаващата относителна толерантност, въпреки някои моменти на напрежение
при кампаниите за смяна на помашките и турските имена, по специално през 1942,
до 60-те години на миналия век. (Забрави да кажеш за смяната през 1946 -1947.
Колко удобно. Как пък точно тая смяна пропусна! Защото сложиха на българи
небългарски имена.) Този период се характеризира в литературата с относително
разнообразие на гледните точки: наистина, наследените от миналото стереотипи
продължават да битуват, но успоредно с тях образът на турчина започва да
придобива по-нюансирани краски и дори положителни черти.
Бих
определила три основни линии в тази насока, които се формират още през периода
1884-1889: епичната, белязана в началото от романтизъм с първия български роман
Под игото на митичния писател (“патриарха на българската литература”) Иван
Вазов (1889); “помирителната” линия, в която се вписват някои разкази, отново
на Вазов, като “Дядо Нестор” (1888) и “Поборник” (1901); и накрая, летописната
линия, независимо дали става дума за автентични или фиктивни летописи, чийто
родоначалник се явява още едно “митично” произведение – Записки по българските
въстания на Захари Стоянов, писани между 1884 и 1889 година. (Митовете са в
историята на твоята държава. Когато ние сме имали наша, вие още сте ходели по
клоните на дърветата!)
Малко
встрани от тези три линии мога да поставя Ганчо Косерката на Цани Гинчев
(1890), произведение с доста тъничка интрига, дълго изложение и неовладяно
повествование, по-скоро поредица от картини из живота на турците според
българските представи, на фона на смутното време на кърджалийските нашествия,
малко преди руско-турската война от 1829. Споменът за извършените жестокости се
предава от поколение на поколение. Книгата изобилства от разкази за отвлечени и
“потурчени” християнски девойки – от жената на бея, която ги затваря в харема
или от някой турчин, който им е хвърлил око. Списъкът на тези злощастни кадъни
е дълъг (мотивът се вписва в мита за “нещастната фамилия”, добре представен в
българската литература след излязлата през 1860 първа българска повест, носеща
именно това заглавие.)[7] В Ганчо Косерката, всички турци са представени като
потомци на български аристократи, приели исляма от личен интерес, за да спасят
богатството или главата си. Някои са били принудени да го сторят (един от
героите – турци в книгата, Хадър Ага, изказва несъгласието си с насилственото
помохамеданчване, но го прави от страх пред отмъщението на християните). С
българския произход се обяснява красотата и благородните черти на младата дъщеря
на бея, Ханку, както и особената жестокост на героите, “по-големи турци от
самите турци”. И тук се сблъскваме с обичайните за епохата стереотипи при
охарактеризиране на турците: жестокост, произвол, лукавство, мързел,
сладострастие, похотливост, фанатизъм и прозелитизъм (теорията за свещената
война срещу християните), сравнения със змията. Следва обаче да отбележим, че
не са пощадени нито “коварните” евреи, нито циганите (лъжливи, крадливи и зли),
съдейки по репликата: “Тия проклети турци са още по-лошави и от чифутите”.
Същевременно присъства и пластът на ежедневието, споменат от Росица Градева, с
приятелските и добросъседски отношения (“комшулук”): например турският лечител,
дошъл да лекува българин, ранен от турците.
Да попитам:
Кога народът ни е видял нещо добро от евреи? Падането на Търново става след
предателство на евреин, разделянето на държавата на Търновско и Видинско
царство, а с това и охлабването ѝ става заради еврейка. Няма да казвам какво
пише Любен Каравелов за тях. Днес пак такива ни подменят историята.
Епичната
линия, несъмнено най-продуктивната, е представена с обемни произведения (често
трилогии и дори четирилогии), в които повествованието се води в трето лице от
всезнаещ разказвач, възприемащ в повечето случаи гледната точка на българските
герои. Турците са представени или описани чрез погледа на българите, като
външни персонажи, с които те влизат в контакт против волята си или по принуда.
В този смисъл, Цената на златото (1968) на Генчо Стоев е едно интересно
изключение: разказът се води първоначално от гледна точка на българите,
свидетели и жертви на опустошаването на селото и избиването на населението, но
след това се поема от главния герой, турчина Исмаил Ага, който се опитва да
спаси оцелелите членове на едно българско семейство, с което е поддържал, ако
не приятелски, то поне отношения на взаимно уважение. Произведенията от тази
група имат друга обща черта: действието се развива в период на криза –
жестокото потушаване на Априлското въстание, руско-турските войни, т. н.
“кърджалийско време” и др.
Както
споменахме, първият представител на тази линия е Под игото, романтична фреска с
красноречиво заглавие, рисуваща живота на българите в навечерието и по време на
Априлското въстание от 1876. Вазов пише романа в изгнание, наложено му от
полицейския режим на Стефан Стамболов; този факт обяснява крайния патос при
обрисуването на поробената родина, идеализацията на революционните идеали и
героизма на българите. Като изключим бея и кадията, проявяващи известно чувство
за справедливост и мярка към християнското население и дори уважение към
по-знатните му представители като чорбаджи Марко, налагащият се образ на
турците е слабо нюансиран: османците са немотивирано жестоки (особено
заптиетата) и зли, похотливи насилници на младите християнки, алчни и подкупни
сребролюбци пр., изобщо те са врагове, които трябва да се изтребват и колкото
повече, толкова по-добре. Най-често биват сравнявани с кръвожадни и диви
зверове, наричани са неверници и тирани. В противовес на тях, повечето българи
са будни и умни, чистосърдечни и безкористни, благородни и способни на
героизъм. Това не се отнася за някои чорбаджии, които усърдно сътрудничат на
властта и доносничат, сред които чорбаджи Марко е едно щастливо изключение от
този стереотип в българската литература. Външно османецът се характеризира с
чалма или гъжва (използвана често като синекдоха), шалвари, затъкнат в пояса
пистолет или нож на силех, без да забравяме зловещия ятаган, готов да сече
християнски глави и, разбира се, чибук. Финалната сцена в книгата, пропита с
романтизъм, рисува смъртта на главния герой, смъртно ранен от турците, който,
вместо да избяга презглава от властите, поема риска да определи среща на
любимата си, която също загива; смъртта от любов е мотив, към който няколко
десетилетия по-късно се връща и Йордан Йовков.
В периода
1925-1935 излизат три произведения, посветени на темата на османското
владичество: сборникът с разкази Старопланински легенди на Йордан Йовков
(1927), трилогията Жътва на Константин Петканов (1930-33), както и повестта
Мехмед Синап на Людмил Стоянов (1936); общото между тях, освен епическия
характер, е в едно по-нюансирано представяне на образа на турците. Наистина, и
К. Петканов и Л. Стоянов отделят място на стереотипите от предишния век:
турците са поганци, зверове, лентяи, чакащи всичко да им капне наготово от
небето, паразити, които живеят на гърба на християните, сладострастници, които
отвличат християнки, но тук черните краски са смекчени в две посоки: от една
страна, по лични мотиви (отмъщение, пречки в любовта), българинът може да
изпадне в положението на лошия и да предаде близките си на турските власти; от
друга страна, османецът може да бъде наивен, да отвърне на ласкателството и
смирението на християнина със състрадание и човечност.
Накрая, в
по-ново време, други три произведения се явяват продължители на тази епическа
линия, възпяваща националното пробуждане на поробените българи и борбите им за
религиозна, а по-късно и национална независимост: четирилогията на Димитър
Талев (поне първите два тома, Железният светилник и Преспанските камбани,
излезли съответно през 1952 и 1954), Цената на златото на Генчо Стоев (1968) и
трилогията на Севда Севан (първите два тома – Родосто, Родосто и Някъде на
Балканите третират косвено взаимоотношенията между българи и турци).
Четирилогията
на Талев, семейна сага, проследяваща живота на три поколения, романтична епопея
на българите от Македония и борбите им за освобождение от османската окупация,
повтаря класическите стереотипи в образа на турците (гърците, особено висшето
духовенство, също не са подминати). Образът на тези деспотични господари,
отдали се на произвол, потисници на християнското население, развратни,
мързеливи и подкупни, намира обобщен израз в следната горчива забележка: “Не
можеше да се противоречи на турчин, да се спори, да се пита и разпитва:
турчинът беше всевластен господар, а той – селянинът християнин: беше презрян
гяур, безмълвен роб, който трябваше във всичко да му се покорява. Така е било,
откакто помнят бащи и деди(…)”. Но в центъра на книгите на Талев стоят все пак
образите на българите и идеята за националното самосъзнание.
В своята
трилогия, проследяваща на фона на събитията от края на XIX век до арменския
геноцид през 1915, живота на едно арменско семейство от Родосто, в западащата
османска империя, Севда Севан се връща към опозицията между “обикновения
турчин”, с когото в мирно време… Колкото до петвековното османско владичество в
България, то е охарактеризирано твърде едностранчиво: “Онези, които в
продължение на пет века са налагали на българския народ да търпи камшик, кръвен
данък, насилени жени, масово помохамеданчване пред дръвника; онези, които
забавиха възраждането на българите и ги туриха на опашката на европейския
прогрес, убиваха с огън и ятаган всеки опит за въстание, за дирене на човешки
права(…)”
… В началото
на шестдесетте години режимът започва да подготвя общественото мнение за
радикална промяна в политиката си към българите мохамедани и турците: БКП
решава да предприеме брутална и репресивна асимилационна политика, чиято цел е
пълното уеднаквяване на всички граждани, така че България да бъде обявена за
еднонационална държава с хомогенно население. Трябва да се докаже, че не само
помаците, но и българските турци са всъщност насилствено ислямизирани в миналото
българи, потомци на еничарите. Турските училища постепенно се закриват.
Майната ти.
България е еднонационална държава, И който не се чувства българин, да върви
там, какъвто се чувства. И от какъв зор трябва да имаме турски училища! Ние сме
българи!
…Антон
Дончев е натоварен със задачата да напише книга за помаците в Родопите; това е
романът Време разделно, издаден през 1964, радващ се на несекващ успех и до
днес, след като през 2002 се организира официално честване под патронажа на
президента по повод шестнадесетото издание на книгата в България.
Романът
разказва за “масовото и насилствено” ислямизиране на българското население,
населяващо малка родопска долина, живеещо мирно и тихо под строгото, но
относително справедливо управление на Сюлейман Ага, до момента, в който
пристига Кара Ибрахим и неговите спахии с твърдото намерение да помохамеданчат
насила всички жители. Впоследствие става ясно, че Кара Ибрахим е еничар,
изтръгнат като дете от българските си родители, подобно на много други
християнски момчета, за да бъде включен в елитната войска на султана и че
семейството му (баща, брат и сестра) е сред българите, които той подлага на
жестоки изтезания. Срещу него се изправя безстрашният и мъжествен овчар Манол и
останалите българи от долината, които отказват да сменят вярата си. Хората на Кара
Ибрахим им дават срок от няколко седмици, за да се подчинят, като ги подлагат
на най-ужасни изтезания, зрелища, унижения, падения и жестока смърт – всеки ден
шест души биват убивани по най-мъчителен начин: чрез изгаряне, дране на живо,
набучване на кол, хвърляне в пропаст и пр.
В стремежа
към постигане на силно емоционално въздействие, романът си служи със
стереотипите от миналото, които подсилва до крайност (турците са представени
като “поганци”, като зверове, “които ядат човешко месо”, като жестоки и
фанатични диваци в пълен контраст със смелите българи-мъченици, готови да “си
дадат главата, но не и вярата”); картината е пропита с толкова силно изразено
манихейство, че доведеният до мистификация мит в крайна сметка губи своята
илюстрираща и символна сила, деформиран до карикатурност чрез използваните
техники на подвеждане на читателя и на преувеличение (Карикатура си ти,
изродке! Мит – мит е вашата скапана история, а политиката ви и днес е
поробваща. Търсихте мама си в Либия и Сирия – да заграбите петрола и хората там
да гладуват).
Това не
пречи, обаче, Време разделно да бъде фетишизирана книга, подхранваща и днес
националистичния дух на голяма част от българското население, което не приема с
добро око оспорването на нейните литературни качества и упреците в манихейство.
Интересно е да се отбележи, че нейният автор днес отрича, че е писал книгата по
поръчка… факт, който сам признава в едно свое интервю: “Романът “Време
разделно” е написан по поръчка. Поканиха ме да напиша роман на тази тема, аз
поразмислих и приех. (…) Имаше определена задача – да се напише книга с
определено съдържание. (…) Когато започнах обаче изучаването на историческите
извори, решението ми да разказвам с говора на сказанието укрепна – защото то ме
избавяше от необходипостта да създам атмосферата на една пределно точна
историческа правда, за която аз нямах материал…” (От записаното в личния
дневник, който авторът води в продължение на 43 дни, през които работи над
книгата, оставаме като че ли с усещането за стахановските му усилия да се
пребори с определен брой страници на ден…)
За да
компенсира липсата на автентични исторически материали, романът на Дончев се
опира на летописи, описващи актовете на насилие при помохамеданчването на
родопското население (по-специално тази на Методи Драгинов), за които
многократно е доказано, че са фалшификат; днешната историография, и в България
и в чужбина, позовавайки се на достъпните архиви и регистри в Турция, поставя
под въпрос тезата за масовото и насилствено ислямизиране на Балканите. Колкото
до антрополозите, литературните критици и изследователите в областта на
българските хуманитарни науки, всички те апелират към демитологизиране,
включително демитологизиране на образа на турчина и на османския период в литературата,
обществото и образованието.[17] В този смисъл, въпреки многобройните си
издания, Време разделно изглежда принадлежи на една отминала епоха, на режим,
при който литературата е флиртувала с властта и насажданата идеология; в
рамките на картината, която се опитах да обрисувам за образа на турчина през
османското владичество в българската литература, тази книга е маргинално
произведение, единственото, което “се оказва роман митологичен в този смисъл,
че преексплоатира една митологема, но създадена вече не от художествената ни
практика, а от науката.
Нека
споменем още, че митовете, създадени в романа на Дончев, биват използвани
повторно, допълнително изопачени и преувеличени и доведени до карикатурност в
едноименния филм, (още едно) поръчково произведение, създаден от Людмил Стайков
през 1987, за да се оправдае “възродителния процес” пред обществеността. Този
филм често се излъчва по телевизията, включително и в началото на 2003…
Заключение
“Заучени по
време на патриотично ориентираното школско образование-възпитание, възпети от
поетите, популяризирани от масмедиите, тиражирани на книжния пазар,
екранизирани в безброй документални и игрални филми, митологемите на
националната история засядат дълбоко в колективните представи и дори в
“колективното несъзнателно.”[19] Тази констатация на Румен Даскалов се
потвърждава от устойчивостта на стереотипите и митологемите, свързани с
османския период в българската литература от 1878 до края на XX век. Това е
знак, че тази историческа и културна рана, така както я изживява все още
българският народ, не е напълно зараснала, за което свидетелства отхвърлянето
на всичко ориенталско (“ориенталски” на български носи силна пейоративна
конотация за разлика от неутралното “източен”), въпреки че географското
положение, историята и смесения славянобългарски произход да поставят България
наистина “на синуса между възток и запад”[20]. Продължителният и дълбок процес
на демитологизиране, подет през последните години от историци, антрополози и
литературни критици, отсъствието на “османската тема” в “постмодернистката”
проза на младото поколение ни позволява да прогнозираме една по-умерена и не
толкова емоционална визия, обръщане на една “прочетена” страница, задължително
условие за културното сътрудничество, започнало в театралната и в литературната
дейност между балканските народи, между българския и турския народ.
Що за идиот
вярва на оманските регистри? Кой писар би написал нещо, което не е по вкуса на
султана? Нали ще загуби главата си. Кой би написал: „Днес изклахме цялото
население в 3 села или общо 10 000 души“? Т.н. фалшификат си е достоверен
източник. Тия, които наричат този летопис фалшификат, съчиняват история за
30 000 турски трупа от един виц, който англичанин разказва. А поръчкова е
тази пръчка и статията ѝ, изпълнена с антибългаризъм.
Източник: literat-img.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар