До края на вечността
Автор: Кати Янг
Хмм....седя отново пред
прозореца и дълбоко се взирам в двойка влюбени, закачащи се безгрижно. И без да
искам се пренасям в миналото, когато съм била на тяхното място...Та, кой не е
бил влюбен? Кой не е изпитвал това пронизващо чувство с дъх на свежа утрин, с
полъх на морски бриз, с вкус на екзотичен плод, тъй нежен и сочен, както никой
друг, познаван от човечеството до сега. И този плод оставя малко натрапчив вкус
по небцето, но натрапчиво-приятен. Вкус, който се помни дълго, дори понякога да
е бил горчив. Дори с тази цена аз съм готова да опитвам пак и пак, защото
горчилката не може да се мери със сладостта преди нея. Тази сладост сякаш
попива дълбоко в мен и се връща понякога за да ми напомни, че има защо да
живея. Дори пред прага на отчаянието, дори на ръба на бездънна яма, аз знам, че
тази сладост ще ме дръпне обратно и ще ми вдъхне сили за живот. А този, който
не е изпитал това чувство, о колко нещастен е той. Той още не е отпил от
медовината на живота и не е ял от вечерята на боговете, не е спал в легло
по-меко и нежно от прегръдка, не е усетил радостите, поднасящи му любовта. Да
бих срещнала такъв човек, бих му казала "Ти нито живот си видял, човече,
ни вода, ни въздух, ни хора, ни храна. Ако веднъж изпиташ това чудо, ооо, то
тогава вода няма да свариш да пиеш, защото ще ти се стори по-сладка от всякога,
на храна няма да се наядеш, защото ще ти се стори по-вкусна от когато и да
било, а въздухът - ще пълниш дробовете до пръсване, защото чувстваш, че повече
от всякога ти се живее. Но този миг ще мине тъй бързо, че няма да го усетиш и
ще те завлече кръговрата на живота и време няма да имаш нито вода да пиеш, нито
храна да погълнеш, нито дълбоко въздух да поемеш. Затова наслаждавай се на тези
тъй кратки мигове, за да не изпуснеш най-безотказния стимул за живот."
Да.... и бих му рекла аз тъй.... И взирам се отново през прозореца да зърна пак
две младежки лица, облени в светлина. Но видях само бледото момичешко лице,
загледано в спрелия автобус, на мястото на който до преди малко пъргаво бе
тичала със своята любов. Чу се отчаяния искрен и дълбок повик на момчето:
"Обичам те!". Автобусът потегли, а цялата долина прокънтя от тези
прекрасни слова, думи само две, но с могъща сила: "Обичам те!....Обичам
те!....Обичам те!". По красивото лице на момичето се стичаха бистри, чисти
сълзици. То погледна надолу към ръцете си, погледна пак към вече далечния
автобус, прошепна тихо нещо и тръгна по каменистата пътечка. Искаше ми се да
направя нещо, да се провикна, да я утеша, но побелялата ми глава не измисли
нищо, а старите ми кокали не се поддадоха на волята. Ее, примирих се ,но никога
няма да забравя надеждата и любовта възпламенили се така ярко в душите на тези
млади хора и оставили израз в очите им. В този миг някой хвана ръката ми и аз
си спомних как преди много години бях на мястото но това момиче и че момчето,
което изпращах тогава, сега силно стискаше ръката ми. В този благословен миг аз
прочетох същия плам в очите му както в онзи слънчев ден. Почувствах се силна,
израстнах и душата ми гореше. Станах от стола и с моето поостаряло с 45 години
момче се запътих към уютната къща на хълма - дом, в който посрещам внуците и
децата си вече 15 години, нашият дом, нашето огнище на обич, от което всеки
взема искрица и разпалва буен огън и което ще угасне, не когато телата ни без
дъх останат, а когато вечността се свърши.
До края на вечността
Коментари
Публикуване на коментар